Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 17

Лазар погледна към капаците на тавана.

— Напомняш ми за един човек, собственик на заведение във Venusburg, който искаше да ме арестува.

— Е, и?

— Надживях го с доста години.

Ванинг отвори уста, за да отговори, след това се обърна рязко и излезе тъй бързо, че външната врата едва не докосна върха на носа му. Когато тя се затвори, Лазар рече замислено:

— Това е най-твърдият мъж, с когото съм спорил през последните години. Готов съм да се обзаложа, че никога не е използвал нестерилизирана лъжица в живота си.

Мери се сепна, след това започна да се смее Той се обърна към нея:

— Радвам се да те видя развеселена, Мери. Помислих си, че си разстроена.

— Бях. Не знаех, че подслушваш. Бях принудена да импровизирам.

— Провалих ли нещо?

— Не. Радвам се, че влезе. Благодаря. Но сега ще трябва да побързаме.

— Предполагам. Мисля, че той беше сериозен. Скоро ще започне да ме търси някой представител на правосъдието. Теб също, вероятно.

— Точно това имах предвид. Хайде да се махаме оттук.

Мери бе готова да тръгне на минутата, но когато излязоха в коридора, те се натъкнаха на мъж, чиято значка и комплект спринцовки го определяха като представител на правосъдието.

— Здравейте — каза той. — Търся един гражданин, придружаващ гражданката Мери Спърлинг. Бихте ли ме упътили?

— Разбира се — съгласи се Лазар. Тя живее ей там долу.

Той посочи отдалечения край на коридора. Когато служителят на реда погледна в тази посока, Лазар го удари внимателно по тила, малко вляво с дръжката на бластера си и го хвана, докато се свличаше на пода.

Мери помогна на Лазар да пренесат тромавото тяло в нейния апартамент. Лазар коленичи над полицая, претърси комплекта му със спринцовки, взе една, която бе пълна, и му я удари.

— Ето — каза той — това ще го приспи за няколко часа.

След това погледна замислено към комплекта и го откачи от колана на полицая.

— Това може отново да ни потрябва. Във всеки случай няма да ни навреди, ако го вземем.

После му хрумна да снеме значката и я постави в торбата си.

За втори път те излязоха от апартамента и се спуснаха до нивото на паркинга. Докато се движеха към рампата, Лазар забеляза, че Мери бе нагласила комбинацията за северния бряг.

— Къде отиваме? — попита той.

— В седалището на Фамилиите. Няма друго място, където да не ни проверяват. Но докато се стъмни, ще трябва да се скрием някъде в покрайнините.

След като колата бе насочена на север, Мери се извини и подремна известно време. Лазар наблюдаваше пейзажа в продължение на няколко минути, след това и той заспа.

Бяха събудени от звъна на алармата за спешни случаи и от забавящия се ход на колата. Мери се протегна и изключи сирената. „Всички коли минават на вътрешен контрол — монотонно произнесе глас. — Продължете на скорост 20 до най-близката кула за контрол на движението за проверка. Всички коли минават на вътрешен контрол. Продължете…“

Тя изключи и него.

— Е, това е — бодро каза Лазар. — Някакви идеи?

Мери не отговори. Тя надникна навън и огледа околността. Стоманената ограда, която отделяше лентата за високи скорости, по която се движеха, от неконтролираната лента за вътрешно движение, бе на около петдесет ярда вдясно от тях. Но поне на миля напред в оградата нямаше рампа за смяна на лентите, а там, където имаше, разбира се, щяха да бъдат контролните кули, където, както им бе наредено, трябваше да бъдат проверени. Тя отново запали двигателя на колата, като я управляваше ръчно и се запромъква през спрялото или забавено движение, докато набираше скорост. Приближаваха бариерата и Лазар почувства, че потъва между възглавниците. Колата се надигна, минавайки на няколко инча от нея и Мери я приземи на другия край.