Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 13

Тя кимна умислено.

— Може би наистина си прав.

— Разбира се, че съм прав. Нужни са около стотина години, за да осъзнаеш колко е хубав животът.

Той се изправи, протегна се.

— Но точно сега това подрастващо момче би поспало малко.

— Аз също.

Апартаментът на Мери бе на най-горния етаж, с изглед към небето. Когато се върна във фоайето, тя спря вътрешното осветление и отвори капаците на тавана; двамата бяха седели под звездите, скривани от невидим покров синтетична материя. Когато Лазар надигна глава, за да се пораздвижи, очите му се спряха на любимото му съзвездие.

— Странно — отбеляза той — като че ли Орион е прибавил четвърта звезда в пояса си.

Тя погледна нагоре.

— Това трябва да е големият кораб, който подготвят за втората експедиция до Центавър. Можеш ли да разбереш дали се движи?

— Не мога да определя без инструменти.

— Така е — съгласи се тя. — Твърде благоразумно от тяхна страна бе да го построят в открития Космос, нали?

— Няма друг начин. Прекалено голям е, за да се сглоби на Земята. Мога ли да остана да спя тук, Мери, ако имаш свободна стая?

— Стаята ти е втората вдясно. Извикай ме, ако не можеш да намериш всичко, което ти е необходимо.

Тя повдигна лице и го целуна за лека нощ, едно бегло, бързо докосване.

— Лека нощ.

Лазар я последва, после влезе в стаята си.

На другия ден Мери Спърлинг се събуди както обикновено. Стана тихо, внимавайки да не събуди Лазар. Потопи се в освежителя, взе душ и си направи масаж, глътна един ободрител, за да компенсира краткия сън, после закуси набързо и малко (нали трябваше да поддържа елегантната си фигура), а след това се зае със съобщенията, които не си направи труда да прослуша предната вечер. Секретарят избълва няколко обаждания, които тя бързо забрави, след това разпозна гласа на Борк Ванинг.

— Здравей, Мери — избоботи апаратът. — Мери, обажда се Борк. Сега е девет вечерта. Ще намина да те взема утре сутринта в десет. Ще поплуваме малко в езерото и ще обядваме някъде. Считам това за уговорена среща, освен ако не се обадиш да ме предупредиш. Довиждане, скъпа! Доскоро.

— Доскоро — отекна като ехо тя автоматично.

„Дяволите да го вземат! Ама този човек не знаеше ли какво е това отказ? Мери Спърлинг, внимавай, подхлъзваш се по стръмния склон! Той е четири пъти по-млад от теб и въпреки това не можеш да се справиш с него. Обади му се и му остави съобщение, че… Не, твърде късно е! О, Боже, та той ще пристигне всеки момент! По дяволите!“

Втора глава

Когато Лазар си лягаше, съблече шотландската си поличка и я захвърли към гардероба, където тя се закрепи, опъна я и я окачи хубаво.

— Добро попадение — отбеляза той, след това сведе поглед към косматите си крака и се усмихна кисело. Шотландската поличка бе скрила една бомба, прикрепена с каишка към едното му бедро, и нож към другото. Той беше запознат със сегашната традиция да не се носи лично оръжие, но без него се чувстваше гол. Подобни обичаи бяха глупави и без това, но по принцип, каквото и да бе — нямаше „опасно оръжие“, имаше само „опасни хора“.