Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 12

Тя разкриви уста в усмивка.

— Доставя ми удоволствие да те слушам как говориш. Лазар, аз не бих разочаровала моя пазител по такъв начин — с някой по-млад от мен. Но твоят пример ме изпълва с кураж.

— Мери, ние ще надживеем повечето от тях, не се притеснявай. Апропо, за срещата довечера: не обърнах никакво внимание на новините, а и отскоро съм на Земята — знае ли приятелят Ралф Шулц за какво говори?

— Мисля, че трябва да знае. Дядо му беше разкошен човек, баща му също.

— Доколкото разбирам, ти познаваш Ралф.

— Съвсем бегло. Той е един от моите внуци.

— Забавно. Изглежда доста по-стар от тебе.

— Ралф установи, че му подхожда да изглежда на около четиридесет, това е всичко. Баща му бе 27-мото ми дете. Ралф сигурно е — чакай да пресметна — о, най-малко осемдесет или деветдесет години по-млад от мен. При това, той е по-възрастен от някои от моите деца.

— Доста работа си свършила покрай Фамилиите, Мери.

— Сигурно е така. Но и те доста са направили покрай мен. Харесваше ми да имам деца и съм получила доста облаги. Сега имам всичко, което човек би могъл да си пожелае.

Тя отново потрепери.

— Предполагам, че тъкмо заради това съм така уплашена — наслаждавам се на живота.

— Престани! Мислех си, че моят ценен пример и момчешка усмивка са те излекували от тази глупост.

— Е, помогнаха ми донякъде.

— Хм… виж какво, Мери, защо не се омъжиш отново? Ще народиш още няколко ревльовци. Така ще бъдеш твърде заета, за да се страхуваш.

— Какво? На моята възраст? Ти сериозно ли говориш, Лазар!

— Нищо й няма на възрастта ти. Ти си по-млада от мен. Тя се взря в него за миг.

— Лазар, да не би да ми предлагаш договор? Ако е така, бих искала да бъдеш по-ясен.

Устата му зина и той се задави.

— Хей, чакай малко! По-спокойно! Говорих съвсем общи неща… Аз, аз не съм домошар. Всеки път, когато се женех, на жена ми й омръзваше да ме гледа след няколко години съвместен живот. Исках да кажа, че ти си хубава жена и все някой мъж би трябвало…

Тя го прекъсна. Навеждайки се напред, сложи пръст върху устните му, като се усмихваше дяволито.

— Не исках да те плаша, братовчеде. Или всъщност, може би точно това целях — мъжете стават много смешни, когато си помислят, че всеки момент могат да попаднат в капана.

— Така е, съгласен съм — каза той мрачно.

— Забрави за това, скъпи. Да говорим за нещо друго! Според теб, на какъв план ще се спрат?

— На събирането довечера ли?

— Да.

— На никакъв, естествено. Доникъде няма да стигнат. Мери, комитетът е единствената позната форма на живот със сто стомаха и нито един мозък. Но сега някой, който има мозък в главата си, ще ги поизплаши да приемат неговия план. Само дето не знам какъв ще бъде той.

— Добре, ти какъв план за действие подкрепяш?

— Аз ли? Защо аз и защо да го подкрепям? Никакъв. Мери ако има нещо, на което се научих през последните няколко века, то е следното: тези неща са преходни, идват и отминават. Войни и депресии, пророци и събрания… всичкото отминава. Умението е да останеш жив, да оцелееш колкото се може по-дълго.