Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 110

Либи не коментира.

— А ти как прекарваш времето си, Либ? — попита Лазар.

— Аз ли? Както обикновено. Мисля за математика. Опитвам се да измисля приспособление за уред като този, който ни „докара“ дотук.

— Имаш ли успех? — Лазар изведнъж се оживи.

— Все още не. Дай ми време. Понякога просто гледам как облаците се сливат. Има удивителни математически връзки навсякъде около нас, стига само да си нащрек и да ги търсиш. Във вълничките в морето или пък във формите на гърдите — елегантни функции от пети ред.

— Имаш предвид четвърти ред.

— Пети ред. Пропускаш променливата величина на времето. Харесвам равенства от пети ред — каза замечтано Либи. — Има ги дори и в рибите.

— Хмм — каза Лазар и изведнъж се изправи. — За теб може и да е добре, но мен не ме интересува.

— Отиваш ли някъде?

— Отивам да се поразходя.

Лазар се отправи на север. Той прекара деня в разходки, вечерта поспа върху земята, както обикновено на зазоряване се събуди и отново тръгна на север. Следващият ден бе същият, както и по-следващият. Вървенето бе лесно, приличаше много на разходка в парк, прекалено лесно според Лазар. Той бе готов да даде всичко за гледката на вулкан или водопад, които си струваше да се видят.

Растенията, с които се хранеха, понякога бяха странни, но предостатъчни и задоволителни. От време на време срещаше някои от Малките хора, които бяха заети с тайнствените си задачи. Те никога не го притесняваха, нито пък го питаха защо пътува. Те просто го поздравяваха с обичайното вече чувство, че се познават от по-рано. Започна да жадува за някого, който би бил непознат. Чувстваше, че непрекъснато го наблюдават.

След време нощите се застудиха, дните не бяха тъй меки, а Малките хора — тъй многобройни. Когато най-после цял ден не видя никого, той си направи лагер за през нощта, остана там следващия ден. Извади на показ душата си и я изучи.

Той трябваше да признае, че не можеше да открие недостатък както в планетата, така и в жителите й. Но това определено не бе по вкуса му. Философията, която навремето беше чел и слушал, не даваше разумно обяснение на човешкото съществуване и поведение. Правенето на слънчеви бани би могло да бъде толкова добро занимание, колкото което и да е друго, но това не беше за него и той го знаеше добре, дори и да не можеше да обясни откъде го знае.

Бягството на Фамилиите беше грешка. Би било по-хуманно и по-зряло, ако бяха останали да се борят за правата си, дори ако бяха умрели в битката. Вместо това те побягнаха през половината вселена търсейки място за кацане. Бяха намерили едно, и то добро, но вече заето от същества, които толкова ги превъзхождаха, че направиха живота им непоносим… и все пак тъй безразлични в превъзходството си спрямо хората, че дори не си направиха труда да ги пометат, а ги прогониха в този изтънчен провинциален клуб.

Това само по себе си бе непоносимо унижение. „Ню Фронтиърс“ представляваше кулминацията на петстотин годишно научно изследване, най-доброто, което човек бе в състояние да направи, но той бе прогонен в дълбините на космоса с такова безразличие, с каквото човек връща малкото пиленце в гнездото му.