Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 109

Той научи едно нещо и направените изводи откриха нови полета за мисълта: Малките хора в известен смисъл бяха победили смъртта.

При положение, че всяка една от техните личности живееше в няколко тела, смъртта на едно тяло не означаваше и смърт на личността. Всички преживявания на това тяло оставаха непокътнати в паметта, личността, която се свързваше с него, не се губеше и физическата загуба би могла да се компенсира, позволявайки на някой млад местен жител „да се ожени“ в групата. Но груповото его, една от личностите, която говореше със Земляните, не можеше да умре, освен ако не се унищожи всяко едно тяло, в което то живееше. Те просто живееха вечно.

Младите, докато станат за „женене“ или групова асимилация, изглежда нямаха силно изразена самоличност, а само рудиментарни или вероятно инстинктивни умствени процеси. По-възрастните не очакваха повече от тях по отношение на интелигентното поведение, отколкото човек очаква от зародиш, който още е в утробата на майката.

Винаги се намираха доста подобни незавършени хора, прикрепени към някоя его-група. За тях се грижеха като обичани домашни любимци или безпомощни бебета, въпреки че на ръст те често бяха високи, колкото по-големите от тях, поне видяно през очите на Земляните.

Лазар се отегчи от рая по-бързо, отколкото повечето му братовчеди.

— Не може вечно да е време за следобедния чай — оплака се той на Либи, който лежеше до него върху меката трева.

— Какво те притеснява, Лазар?

— Нищо особено. — Лазар постави върха на ножа си върху десния си лакът, удари го леко с другата си ръка и видя как се забива в земята — Просто това място ми напомня за добре поддържана зоологическа градина. Перспективите му са горе-долу такива — Той изсумтя укорително: — Това е „небивала земя“.

— Но какво по-точно те тревожи?

— Нищо. Ето това ме тревожи. Кажи ми честно, Анди, не намираш ли нещо нередно в това да живееш на това пасище?

Либи се ухили глупаво.

— Предполагам, че причината е селският ми произход „Когато не вали, покривът не тече, когато вали, не мога да го поправя“ — цитира той. — Струва ми се, че се справяме поносимо добре. Какво не ти харесва?

Лазар впери в далечината бледосините си очи и спря безцелно да играе с ножа си.

— Когато бях млад мъж преди много, много време бях изхвърлен на брега на Южно море…

— На Хаваите?

— Не. По на юг. Проклет да съм, ако знам как се нарича днес. Останах без пари, бях много зле и продадох секстанта си. Съвсем скоро можех да мина за местен жител. Живеех като тях. Това нямаше значение. Но един ден се погледнах в едно огледало. — Лазар въздъхна шумно. — Плюх си на петите и избягах от това място, което вероятно ти дава известна представа за това колко уплашен и отчаян съм бил!