Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 108

Малките хора обаче се различаваха от Земляните по отношение на научните достижения и степента им на развитие. В основен смисъл те се различаваха от хората по вид.

Те не бяха индивиди.

Нямаше нито едно тяло на местен жител, което да притежава индивидуалност. Техните индивидуалности имаха много тела, те притежаваха групови „души“. Основната част от обществото им бе една група за телепатично общуване, която се състоеше от много части. Броят на тела и мозъци, в които живееше един индивид, стигаше до деветдесет, дори повече и никога не бе по-малък от трийсетина.

Колонистите започнаха да разбират някои от напълно объркващите ги факти около Малките хора едва след като научиха тази подробност. Доста основание имаше да се смята, че Малките хора от своя страна считаха Земляните за странни, че и те бяха допуснали, че моделът им на съществуване трябва да бъде отразен в другите като огледален образ. Последвалите открития за двете страни доведоха до взаимни недоразумения по отношение на самоличността и като че ли породи ужас в главите на Малките хора. Те се оттеглиха от лагера на Земляните и не се доближиха до тях няколко дена.

Най-накрая един пратеник влезе в лагера и потърси Барстоу.

„… съжаляваме, че ви отбягвахме… в бързината сбъркахме… искаме да ви помогнем… искаме да ви обучим, за да станете като нас…“

Барстоу се замисли как да отвърне на това щедро предложение.

— Благодарим ви за желанието да ни помогнете — каза той най-накрая — но това, което вие наричате наше нещастие, изглежда е необходима част от характера ни. Ние не сме като вас. Не мисля, че бихме могли да ви разберем.

Мисълта, която се върна към него, бе доста обезпокоителна:

„… ние сме помогнали на зверовете от въздуха и земята да спрат своята борба и съперничество… но ако не желаете помощта ни, няма да ви я натрапваме…“

Пратеникът си отиде, оставяйки Закър Барстоу притеснен. Вероятно той избърза с отговора си и го даде без да се е консултирал с по-възрастните. Телепатията определено не бе дар, който да се подценява. Може би Малките хора биха могли да ги посветят в нейните тайни, без да загубят индивидуалността си. Но това, което знаеше от телепатите на Фамилиите, не вдъхваше надежда — между тях нямаше нито един, който бе емоционално стабилен, много от тях страдаха от умствени заболявания, а това не изглеждаше сигурен път за хората.

Това можеше да се обсъди по-късно, реши той, нямаше защо да бърза.

„Няма защо да се бърза“ бе настроението сред колонията. Не беше нужно да се правят усилия, трябваше да се ограничават с малко, без да се престарават. Слънцето бе топло и приятно, всеки ден бе като следващия и след него винаги идваше друг. Членовете, предразположени от наследството си дълго да обмислят нещата започнаха да възприемат едно трайно становище.

Времето вече не беше от значение. Дори изследването на дълголетието, което бе продължило в техните спомени, започна да замира. Гордън Харди отложи експериментите си, за да се заеме с далеч по-плодовитото изучаване на това, което Малките хора знаеха за естеството на живота Той бе принуден да не бърза прекарвайки дълги часове в усвояване на нови знания. С течение на времето едва осъзнаваше, че часовете на съзерцание ставаха по-дълги, а изблиците на активно проучване — по-редки.