Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 104

Нямаше сезони.

Нямаше също и голяма тежка луна каквато има Земята, която да предизвиква вълни в океаните и да разстройва изостатичното равновесие на земната кора. Хълмовете бяха ниски, ветровете леки, моретата — спокойни. За разочарование на Лазар новото им убежище не притежаваше климатично време, имаше по-скоро този климат, за който калифорнийските патриоти биха убедили половината свят, че съществува в тяхното полукълбо.

Но на планетата на Малките хора той наистина съществуваше.

Те посочиха на Земляните къде трябваше да се приземят. Мястото представляваше широка ивица песъчлив бряг, която се простираше до морето. В задната част на брега се ширеше тучна ливада с размери миля на миля, на която тук-там растяха храсти и дървета. Пейзажът беше небрежно спретнат, сякаш бе добре поддържан парк, макар и да нямаше видими следи от култивиране.

Един пратеник каза на първата разузнаваща група, че това е мястото, където ще бъдат поканени да живеят.

Като че ли винаги, когато някой имаше нужда от тях, Малките хора бяха наоколо. Те не бяха натрапчиво любезни и не прекаляваха с готовността си да се отзоват, както Джокейрите. Този, който придружаваше първата група разузнавачи, обърка Лазар и Барстоу, казвайки небрежно, че ги е срещал преди, че ги е посещавал на кораба. Тъй като козината му бе по-скоро с цвят на махагон, отколкото златиста, Барстоу се опита да обясни грешката с недоразумение, допускайки, че тези хора вероятно бяха в състояние да сменят цвета си като хамелеони. Лазар се въздържа от преценка.

Барстоу попита водача дали неговият народ има предпочитания къде и как да си построят сгради. Този въпрос го притесняваше, защото предварителното проучване от кораба не бе установило наличието на градове. Изглеждаше вероятно местните хора да живеят под земята. Ако беше така, той не искаше да се заема с нещо, което домакините им биха приели за бедняшки квартал.

Той говореше на висок глас на водача им, тъй като вече бяха разбрали, че това е най-добрият начин, по който местните схващаха мислите им.

В отговора, който малкото същество изстреля, Барстоу долови изненада:

„… трябва ли да обезобразявате красивата природа с подобна намеса?… Защо искате да издигате сгради?…“

— Нуждаем се от сгради поради много причини — обясни Барстоу. Те са ни необходими за подслон като места, където да спим нощем. Трябват ни, за да отглеждаме и готвим храната си.

Той смяташе да обясни процеса на хидропонно селско стопанство, обработването на храната и готвенето, но се отказа, доверявайки се на телепатията, за да може неговият „слушател“ да го разбере.

— Сградите ни трябват за много други неща — за работилници и лаборатории, за да държим машините си, за почти всичко, което правим в ежедневието си.

„… бъдете търпелив с мен…“ дойде мисълта, „… тъй като аз зная много малко неща за вас…, но кажете ми… предпочитате ли да спите в нещо като това?…“

Той посочи към ракетите, с които бяха дошли и които се показваха над ниския бряг. Мисълта, която той използва за тях, бе твърде силна, за да бъде облечена с думи. В ума на Лазар се прокрадна идея за едно мъртво, ограничено пространство — затвор, в който някога се бе подслонил, миризлива обществена телефонна кабина.