Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 102

Корабът се върна към монотонното ежедневие, с което бе свикнал по време на изнурителното първо пътуване. Повечето членове на Фамилиите спяха дълбоко. Другите се грижеха за тях, за кораба и хидропоните. Сред спящите бе и Слейтън Форд. Приспиването се използваше като последен шанс за страдащите от функционални психози.

Полетът до звезда ПК3722 продължи седемнадесет месеца и три дни корабно време.

Офицерите не хранеха по-големи надежди за края на пътуването, отколкото за неговото начало. Няколко часа преди пристигането им на екраните проблеснаха звезди и корабът бързо намали скоростта си до междупланетарна. Това обаче не беше почувствано. Независимо от тайнствените сили, които им въздействаха, те влияеха еднакво върху различните маси.

„Ню Фронтиърс“ започна да обикаля около една жива зелена планета на около сто милиона мили от нейното слънце и Либи докладва кратко на капитан Кинг, че се намират в постоянна орбита.

Кинг предпазливо изпробва контролните уреди, които бяха замрели от началото на пътуването им. Корабът се раздвижи, призрачният им пилот ги бе напуснал.

Либи предположи, че има нещо нередно. Несъмнено това пътуване бе планирано, но не бе необходимо да се вярва, че някой или нещо ги бе направлявало до тук. Либи подозираше, че „боговете“ на хората-кучета разглеждаха равнината като статична. Тяхното депортиране бе един завършен факт преди дори да е започнало. Либи можеше да си го представи визуално като математическо понятие, което за съжаление бе изпълнено с неизвестни, но не се намираха подходящи думи, за да го изрази.

Неадекватно и неправилно облечена в слово идеята му бе за „космически завой“, някакъв маршрут, който им бе предначертан и който излизаше от нормалния космос и отново се връщаше там. Когато корабът стигнеше до края, той се връщаше към обичайните си функции.

Той се опита да обясни това на Лазар и на капитана, но не се справи добре. Липсваха му данни, а освен това не бе имал време да доизглади математическото си описание, така че никой не остана удовлетворен.

Нито Кинг, нито Лазар имаха време да обмислят задълбочено проблема. На екрана за вътрешна връзка се появи лицето на Барстоу.

— Капитане! — извика той. — Можеш ли да дойдеш до шлюз 7? Имаме си посетители!

Барстоу бе преувеличил. Посетителят бе само един. Съществото напомняше на Лазар за дете в карнавален костюм, маскирано като заек. Малкото същество приличаше повече на андроид, отколкото Джокейрите, въпреки че вероятно не бе бозайник. Не носеше дрехи, макар да не бе голо, защото детското му тяло бе красиво обвито в къса, гладка, златиста козина. Очите му грееха и видът му бе както радостен, така и интелигентен.

Но Кинг бе твърде замислен, за да забележи тези подробности. В главата му отекваше глас, някаква мисъл: „… и така ти си водачът на групата… — каза той… — Добре дошли в нашия свят… очаквахме ви… ни каза за вашето пристигане…“