Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 77

Но душичката не я послуша, махна с ръка. Извади от джоба си голямо портмоне с костена закопчалка.

— Няма нищо, ще се откупя — и излезе с Щръклица да си дири смъртта.

Инеска зарови лице в седемте възглавнички и нададе вой — за клетата си орис, за напразните си мечти, за черната мъка.

Навън тресна два-три-четири пъти и веднага някой се развика, даже не някой, а неколцина.

Инеска спря да вие, погледна окачената в ъгъла иконка на Богородица, за Великден украсена с книжни цветя и разноцветни свещички.

— Света Дево — помоли се, — за Светото Възкресение направи чудо, нека Ерастушка остане жив. И да е ранен, няма нищо, ще го излекувам. Само да е жив.

И я пожали пресветата Владичица — скръцна вратата и влезе Ерастик. Не беше и ранен дори, здрав-прав, чудното му шалче даже не беше се разкривило.

— Край — рече, — Инеска, стига плака. Повече няма да те докосне Щръклицата, не остана с какво. И двете кунки му надупчих. Другите двама също има да ме помнят. Обличай се и да вървим при твоята Глашка.

Поне една мечта в живота й се сбъдна — мина през цяла Грачовка с принца, нарочно го прекара по заобиколни улици, макар че до бардака „Владимирка“, където живееше Глашка, можеше за по-напряко да се мине през дворовете, през сметището и кожодерницата. Инеска си облече кадифен жакет и батистена блузка, сложи новата пола с воланчета, прежали дори ботушките за сухо време. С пудра скри следите от плача, бухна си бретончето. Санка и Людка направо позеленяха! Жалко, че не срещнаха и Аделаидка. Нищо, дружките ще й разкажат.

И все не можеше да се нагледа на милия Ерастушка, току се взираше в лицето му и не млъкваше:

— Глашка има дъщеря уродче. Тъй и хората ми рекоха: „Като я търсиш, питай за Глашка с уродчето.“

— Уродче ли? Какво уродче?

— Ами половината й лице е с рождено петно. Винено на цвят, ужас, ти казвам. Аз да бях, щях да се обеся, ама с такава вънкашност нямаше да живея. При нас, в съседния двор, имаше една Надка, шивашка щерка…

Но преди да доразкаже за гърбавата Надка, стигнаха до „Владимирка“.

Качиха се по скърцащото стълбище горе, дето бяха стаите.

Глашка живееше в една дупка, не ти е работа, не можеше да се мери с гнезденцето на Инеска. Самата стопанка се разкрасяваше пред огледалото — скоро трябваше да тръгва да си търси клиенти.

— Ей ни, Глафира, водя ти един добър човек. Кажи му което те пита за оня злодей, дето те ръгна — инструктира я Инеска и скромно седна в ъгъла.

Ерастик веднага тури трирублева банкнота на масата:

— На ти, Глаша, за безпокойството. Кой беше този човек? Какъв е, що е?

Глашка, хубавка мома, макар и мърлява според строгата преценка на Инеска, изобщо не погледна парите.

— Какъв да е — и врътна рамене. — Улав.

Все пак прибра банкнотата някъде под полите си, но без кой знае какъв интерес, по-скоро от любезност. За сметка на това така зяпна Ераст, тъй го огледа от глава до пети с очите си безсрамни, че Инеска се обезпокои.

— Мъжете винаги са ме заглеждали — скромно подхвана Глашка. — Обаче него ден бях много зле. По Сирни заговезни цяла се бях изринала от краста — не смеех да се погледна в огледалото. Чакам-чакам за клиент, никой не ме поглежда. А тази гладна чака — кимна към завеската, иззад която се чуваше сънено сумтене. — Направо го закъсах. И не щеш ли, идва един много любезен…