Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 79

— А по приказките как ти се стори, от господата или от простолюдието? Как беше облечен?

— По облеклото не му личеше. Може да е бил продавач, а може и чиновник. Но говореше като господата. И не му разбирах всичко. Едно запомних. Като погледна Матрьошка, сам си рече: „Туй не е лишей, туй е рядък случай на «невус-матевус»“. Невус-матевус, тъй рече за моята Матрьошка и аз го запомних.

— Невус матернус — поправи я Ерастик. — Това на дофторски език означава „рождено петно“.

Всичко знае, златна глава.

— Ерастик, да вървим, а? — Инеска подръпна за ръкава ненагледния си. — Чака ни конячето.

— Защо ще си ходите? — припя изведнъж тази нагла курва Глашка. — Щом сте дошли… И аз имам коняче за скъпия гост, шустовски, за Великден го пазех. Как се казвате, господин прекрасни кавалере?

Масахиро Сибата седеше в стаята си, палеше ароматизирани пръчици и четеше сутри в памет на рано отишлия си от този свят Анисий Тюлпанов, сестра му Сонка-сан и слугинята Палашка, за която японският поданик имаше свои лични причини да жалее.

Маса сам си беше наредил стаята, което му отне доста време и пари. Сламените татами, с които беше застлал пода, му бяха доставени направо от Япония. Но пък стаята веднага стана златиста, слънчева и подът весело пружинираше под краката му, не е като да шляпаш по студения мъртъв под от тъп дъбов паркет. Нямаше никакви мебели, но в една от стените му вградиха голям шкаф с плъзгаща се врата — там се прибираха одеялата и възглавниците, а също и целият му гардероб: памучното кимоно юката, широк бял панталон и същото горнище за реншу, два костюма с жилетки, зимен и летен, и красива зелена ливрея, която японецът безкрайно тачеше и я обличаше само в най-тържествени случаи. На стената бе окачил цветни литографии на цар Александър и император Муцухито. А в дъното над рафта олтар висеше свитък с древна мъдрост: „Следвай правилния път и за нищо не съжалявай.“ Днес на олтара бе сложил фотографска снимка — Маса и Анисий Тюлпанов в Зоологическата градина. Снимаха се миналата есен. Маса с пясъчен на цвят летен костюм и с бомбе, подобаващо сериозен, Анисий се ухилил до ушите, щръкнали на две страни изпод фуражката, а зад тях слон и ушите му същите, само че много по-големи.

От горчивите мисли за напразния стремеж към хармония и мимолетността на света го откъсна телефонно позвъняване.

Фандориновият лакей излезе в антрето през празните тъмни стаи — господарят е някъде в града, търси убиеца, за да му отмъсти, а господарката е на черква и ще се забави, защото тази нощ е най-големият руски празник Пасуха.

— Аро — каза в кръглата фуния Маса. — Тук е нумер на гаспадзин Фандорин. Кой се обазда?

— Господин Фандорин, вие ли сте — чу се метален глас, прекъсван от електрически шумове. — Ераст Петрович?

— Не, гаспадзин Фандорин нияма — високо каза Маса, за да надвика шумовете. Вестниците пишеха, че се появили апарати с някаква усъвършенствана система, които предавали говора „без никакви затруднения, забележително високо и ясно“. Добре е да купят. — Дзвънете по-късно, моря. Несто да предам?