Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 66

За Бурилин да не говорим: огромна къща, само на първия етаж са над шейсет прозореца, половината скрити зад дърветата в градината. Оградата е сравнително ниска. Дебни, ако си нямаш работа.

Следователно всеки от тях можеше да е убиецът на Ижицин. И най-ужасното беше, че поради неефективността на наблюдението Ераст Петрович просто го прекрати. Така че тази вечер и тримата заподозрени са разполагали с пълна свобода на действията!

— Не се обезсърчавайте, Ераст Петрович — рече Ангелина. — Отчаянието е тежък грях, а точно вие не бива да го допускате. Кой ще открие този душегубец, този сатана, ако и вие се огънете? Няма кой друг.

Сатана, вяло си помисли Фандорин. Вездесъщ, намира начин да се вмъкне навсякъде. Сатаната облика си мени, надява разни маски, и на ангел може да се престори.

Ангел. Ангелина.

Мозъкът му, предразположен към логични построения и освободен от стягата на вцепенения дух, в миг услужливо наниза веригата.

Ами да, Ангелина, да речем — защо да не е тя Джек Изкормвача?

Миналата година беше в Англия. Това първо.

Вечер, когато ставаха убийствата, все беше на черква. Уж. Това второ.

В милосърдната общност се обучава на медицина и вече доста знае и умее. Там учат и анатомия. Това трето.

Сама по себе си е чудновата жена, не е като другите. Понякога гледа така, че сърцето ти спира, а за какво си мисли в такива минути — никой не знае. Това четвърто.

Палаша би й отворила вратата, без да му мисли. Това пето.

Ераст Петрович ядно тръсна глава да усмири празните обороти на неуморния си мисловен механизъм. Сърцето му категорично отказваше да приеме подобна версия, а мъдрецът е казал: „Благородният не поставя съжденията на разума над гласа на сърцето.“ Лошото е, че Ангелина е права — освен него вече няма кой да спре Изкормвача, а — му остава съвсем малко време. Само утрешният ден. Мисли, мисли, мисли!

Но му пречеше да се съсредоточи все същата упорита фраза: „Няма да го понесе, няма да го понесе!“

Така се точеше времето. Колежкият съветник си рошеше косата, от време на време крачеше из стаята, на два пъти се наплиска с ледена вода. Опита се да медитира, но веднага се отказа — къде ти!

Ангелина стоеше до стената, кръстосала ръце и обхванала лактите си, гледаше го тъжно и настоятелно с огромните си сиви очи.

Маса също мълчеше. Седеше на пода с подвити крака, кръглото му лице беше неподвижно, тежките клепачи полузатворени.

А на разсъмване, когато улицата се забули в млечна мъгла, отвън се чуха устремни стъпки, вратата, блъсната решително, изскрибуца и в гостната влетя жандармерийският подпоручик Смолянинов, много свестен млад офицер — черноок, експедитивен, с румени страни.

— А, ето къде сте! — зарадва се той. — Навсякъде ви търсихме. У дома ви няма, в управлението ви няма, на „Тверской“ ви няма! Реших да проверя тук — да не би да сте още на местопрестъплението. Лоша работа, Ераст Петрович! Тюлпанов е ранен. Тежко. Закарали са го в Мариинската болница. Още в малките часове. Докато ни съобщят, докато ви търсихме навсякъде — колко време мина… В болницата веднага отиде подполковник Сверчински, а на нас, адютантите, ни наредиха да ви дирим. Каква стана тя, Ераст Петрович?!