Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 54

При тези думи Анисий погледна часовника и каза угрижено:

— Честно казано, аз по се тревожа от хорската злоба. Ей го, минава един посред нощ, а него го няма. Благодаря ви за гощавката, Ангелина Самсоновна, ще си ходя. Ако се появи Ераст Петрович, пратете да ме извикат, много ви моля. И си тръгна, умислен за чутото. На „Малая Никитская“ под газената лампа му препречи пътя нахакана госпожица — широка панделка в черната коса, очите изписани, бузите напудрени.

— Добра среща, кавалере ненагледни. Не желаете ли да почерпите един ликьор-водка младата дама? — закачливо надигна почернени вежди, пламенно пошепна: — Пък аз ще ти се отблагодаря, красавецо. Тъй ще те ощастливя, че цял живот ще ме помниш…

Тюлпанов усети как нещо му трепна. Проститутката беше хубавка, дори доста хубава. Но след последното си грехопадение по Сирни заговезни Анисий се зарече: никога вече платена любов. После му ставаше гадно и срамно. По-добре да се ожени, ама къде да я дене Сонка? И отговори с бащинска строгост:

— Не се шляй много-много по нощите. Не дай Боже, ще налетиш на някой убиец с ножка.

Но нахаканата госпожица хич не се трогна.

— Колко бил грижовен — прихна тя. — Не бой се, няма да ме заколят. Наглежда ни тук един муцинка.

И наистина отсреща в сенките видя силует. Щом разбра, че е забелязан, сутеньорът се доближи с бавно полюшване. Много шик сводник: касторената шапка нахлупена до очите, коженото палто безгрижно разкопчано, заметнал белоснежен шал, гамашите му също бели.

Заговори лениво, блесна златен зъб:

— Извинявам се, господине. Или взимате госпойцата, или си вървете по пътя. К’во й губите времето, излязла е да се труди.

Уличницата погледна закрилника си с обожание и това ядоса Тюлпанов дори повече, отколкото наглостта на сводника.

— Я не ме поучавай! Че ще те вкарам в участъка!

Пезевенкът бързо врътна глава наляво-надясно, видя, че улицата е празна, и още по-разпуснато го сплаши:

— Да не ти се потроши вкарвачката!

— Така ли било! — Анисий с една ръка го хвана за ръкава, с другата измъкна свирката от джоба. Точно зад ъгъла, на „Тверской“, имаше стражар. А и Жандармерийското управление е на две крачки.

— Бягай, Инеска, сам ще се оправя! — нареди златозъбият.

Момата веднага подхвана поли и побягна, а самозабравилият се сутеньор каза с гласа на Ераст Петрович:

— Стига с тая свирка, Тюлпанов. Ще ми спукате тъпанчетата.

Запъхтян дотича Семьон Лукич, амунициите му дрънчаха.

— Браво, бързо тичаш — пъхна му половинрублева монета шефът.

Семьон Лукич не взе парите на съмнителния тип, въпросително погледна Анисий.

— Да-да, Сичов, върви, братко — смутено кимна Тюлпанов. — Извинявай за безпокойството.

Едва тогава Семьон Лукич взе монетата, най-почтително козирува и се върна на поста си.

— Какво става, Ангелина не си ли е легнала? — попита Ераст Петрович, вдигнал очи към осветените прозорци на пристройката.

— Не, чака ви.

— Тогава, ако не възразявате, да с-се поразходим и да поговорим.