Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 39

Осветеният вход на Бурилиновия палат с фасада към реката се виждаше отдалече. Само той блестеше с ярки разноцветни лампи на цялата търговска крайбрежна улица, където по Велики пости си лягаха рано и не хабяха напразно тока. Къщата беше голяма, построена в безвкусен мавританско-готически стил: с островърхи кули, химери и грифони, но същевременно с плосък покрив, кръгъл купол над зимната градина и дори с нещо като минаре.

Оттатък ажурната ограда се тълпяха зяпачи, гледаха осветените прозорци, одумваха: през Страстната седмица, в последните дни на Великите пости, такава срамотия! От къщата към тихата река се плискаха приглушени извивки на цигански цигулки, китарни акорди, звън на дайрета, експлозии от смях и от време на време някакво утробно ръмжене.

Влязоха, хвърлиха палтата си на портиера и Ераст Петрович се изненада: под черната горна дреха Захаров бил с фрак и бяла папийонка.

На учудения му поглед експертът отвърна с крива усмивка:

— Традиция.

Качиха се по широкото мраморно стълбище. Лакеи с малинови ливреи им отвориха позлатените врати и Фандорин видя огромна зала, цялата в палми, магнолии и още някакви екзотични растения в качета. Последна европейска мода — в гостната да си направиш нещо като джунгла. Нарича се „Висящите градини на Семирамида“. Само много богатите можеха да си ги позволят.

В райската градина волно се бяха разположили гостите — всички с черни фракове и бели папийонки като Захаров. Ераст Петрович се носеше контешки — беше с бежово американско сако, лимоненожълта жилетка с дискретна шарка и елегантен панталон с немачкаеми ръбове, но сред тази черно-бяла сбирка се почувства като палячо. Бива си го Захаров, можеше да го предупреди как ще бъде облечен.

Впрочем и с фрак да беше дошъл, Фандорин все едно не би могъл да потъне в множеството — гостите бяха десет-петнайсет души, не повече. Предимно с благоприличен и дори благороден вид макар и доста млади — на около трийсет години или малко отгоре. Лицата им пламтяха, зачервени от напитките, някои изглеждаха и малко объркани, явно подобни развлечения не им се случваха често. В отсрещния край на салона се виждаха още едни позлатени врати, иззад тях се чуваше звън на сервизи и разпявка на цигански хор, там очевидно се подготвяше банкетът.

Новодошлите попаднаха точно в разгара на тост, произнасян от леко плешив господин с коремче и златно пенсне.

— Зензинов, отличник беше. Вече е редовен професор — пошепна му Захаров май с нотки на завист.

— … си припомням за някогашните развлечения, то е точно в тия дни. Тогава, преди седем години, пак беше Страстната седмица, както е сега. — Професорът се поумълча, с горчивина тръсна глава. — Както се казва, тури му пепел, било каквото било. Казва се също: хубаво, лошо — всичко отминава. Е, отмина де. Остаряхме, надебеляхме, че и позатлъстяхме. Добре, че Кузма си е все същият нехранимайко и сегиз-тогиз смушква нас, скучните асклепиевци.

Всички се засмяха, разшумяха се и се обърнаха към едър мъж, седнал в креслото крак връз крак с голям потир вино. Очевидно това беше Кузма Бурилин. Умно, жлъчно лице татарски тип — широко, скулесто, с волева брадичка. Черна късо подстригана коса, щръкнала нагоре.