Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 37

— Прострелно раняване в теменната част, Егор Вилемович, нищо специално — изгъгна Захаровият помощник, зяпнал с любопитство Фандорин — почти легендарна личност в полицейските и близките до тях среди.

— Докараха го от Хитровка — обясни Захаров. — Апашор. А вашите пиленца са си там, в мразилника.

Бутна масивна желязна врата, иззад нея лъхна студ и гадна тежка смрад.

Щракна лампата, горе светна матов глобус.

— Ей ги нашите героини отстрани.

Отначало не се впечатли — живопис в класически стил, Енгр, „Турска баня“. Куп голи женски тела, плавни линии, ленива отпуснатост. Само дето парата не е топла, а е студена, и всички одалиски са налягали.

После започна да различава подробностите: дълги червени разрези, сини петна, слепнати коси.

Експертът потупа една с вид на русалка по синкавата буза:

— Тая си я бива, а? От публичен дом. Охтика. Всъщност само една е от насилствена смърт — онази цицорестата, с камък са й сцепили главата. Две самоубийства. Три са замръзнали в пияно състояние. Мъкнат всичко каквото им падне. По католици от папата. Все ми е едно де. Не си пъхам гагата.

Ераст Петрович се наведе над една слабичка, цялата в лунички по лицето и гърдите. Вдигна дългата червеникава коса от страдалчески изкривеното й остроносо лице. На мястото на дясното й ухо зееше вишнева дупка.

— Какво става тук? — учуди се Захаров и погледна табелката, закачена за крака на трупа. — Марфа Сечкина, шестнайсетгодишна. А, помня я. Самоотравяне с фосфор от кибритени клечки. Вчера през деня я докараха. Но си беше с двете уши, много добре си спомням. Че къде й е дясното ухо?

Колежкият съветник извади пудриерата от джоба си, мълчаливо я отвори и я тикна под носа на патоанатома.

Онзи преспокойно извади ухото, премери го на дупката.

— То е! Какво ще рече?

— Аз ви питам — Фандорин затисна уста с парфюмираната си кърпа, усещайки, че му се повдига, и разпореди: — Да отидем да поговорим там.

Върнаха се в анатомичната зала, която сега въпреки разрязания труп му се стори почти уютна.

— Т-три въпроса. Кой е бил тук снощи? Кому сте разправяли за разследването и моето участие в него? Чий е този почерк? — колежкият съветник сложи пред Захаров опаковката на „бандерора“ и сметна за нужно да додаде: — Не сте вие — познавам вашия почерк. Надявам се обаче, че разбирате какво означава подобна кореспонденция?

Захаров пребледня и цинизмът му се стопи.

— Чакам отговор, Егор Вилемович. Да повторя ли въпросите си?

Докторът завъртя глава и кимна към Грумов, който с преувеличено усърдие издърпваше нещо сивкаво от корема. Преглътна — адамовата ябълка се размърда на жилестата му шия.

— Снощи идваха мои съкурсници от факултета. По случай годишнина… на едно паметно събитие. Бяха седем-осем души. Пийнахме тук малко спирт — да си спомним студентските години… Може и да съм се изпуснал нещо за разследването — губи ми се. Вчера беше тежък ден, уморих се, бързо ме хвана… — и замълча.

— И третият въпрос — подсети го Фандорин. — Чий е този почерк? Не ме лъжете, че не знаете. Почеркът е особен.

— Нямам навика да лъжа — сопна се Захаров. — Знам на кого е този почерк. Но не съм доносник, а бивш московски студент. Разследвайте си без мен!