Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 26

Шефът го беше учил, че най-важно е първото изречение в разговора, в него е ключето. Ако навлезеш гладко в раздумка — ще ти се отвори врата и ще научиш от събеседника всичко, което искаш. Тук проблемът е да не сбъркаш, правилно да определиш типажа. Типажите не са много — според Ераст Петрович са точно шестнайсет и към всеки има различен подход.

Само да не сбърка. Още не е усвоил много добре наученото.

Според това, което се знае, а и по визуално заключение Стенич е „костенурка“: саможив, мнителен, затворен в себе си, живее в състояние на непрекъснат вътрешен монолог.

Ако е така, правилният подход е „да се разкриеш“, тоест да демонстрираш колко си беззащитен и безопасен, а после без никаква пауза веднага да направиш „пробив“ — да промушиш всички защитни слоеве на отчуждението и бдителността, да го изненадаш, но така, че да не го уплашиш, не дай Боже, с бруталност и да не го отблъснеш, а да го заинтригуваш, да му подадеш сигнал: с теб си приличаме, имаме общ език.

Тюлпанов мислено се прекръсти и изтърси:

— Одеве много мило погледнахте сестра ми, идиотката. Направи ми добро впечатление. С интерес, но без жалостивост. А докторът напротив — съжалява я, но не проявява интерес. Само че на тия клетници не трябва да се гледа със съжаление, те са по-щастливи от нас. Точно това е интересното: уж е същество като нас, подобно, а всъщност е съвсем различно. На идиота понякога се разкриват неща, които за нас са абсолютно недостъпни. И вие сте на това мнение, така ли е? Познах го по очите ви. Трябваше вие да сте докторът, а не този Розенфелд. Студент сте, нали?

Стенич се обърна, запремига. Явно донякъде беше слисан от „пробива“, но слисан положително, без уплах и настръхване. Отговори кратко, както е обичайно за типа „костенурка“:

— Бивш.

Подходът е избран правилно. Сега, когато ключето е в ключалката, според шефа трябва рязко да се врътне, та да прещрака. Тънкостта е, че с „костенурка“ е недопустима фамилиарност, немислимо е ти да му съкращаваш дистанцията — веднага ще се прибере в черупката.

— Да не сте политически? — разочарова се Анисий. — Значи не съм никакъв физиономист. Помислих ви за човек с душевност, щях да ви искам съвет за сестра ми… Вие, социалистите, не ставате за психиатри — милеете само за благото на обществото, отделният му представител не ви интересува, особено пък уроди като моята Сонка. Извинете за откровеността, аз съм прям човек. Прощавайте, по-добре да го обсъдя с доктор Розенфелд — и се врътна да си ходи, както се полага на типа „сетер“ (откровен, поривист, рязък в симпатиите и антипатиите) — идеалният партньор за „костенурката“.

— Ваша работа — рече докачен милосърдният брат. — Само че никога не ме е било грижа за благото на обществото, а съм изключен по съвсем други причини.

— Аха! — възкликна Тюлпанов и тържествуващо вдигна пръст. — Погледът! Погледът не лъже! Все пак правилно съм ви разпознал. Имате свои съждения и вървите по собствен път! Няма нищо, че сте само фелдшер, плюя на титлите, потребен ми е остър, жив човек с оригинално мислене. Отчаял съм се да водя Сонка по лекари. Всички ми повтарят едно и също: oligophrenia, тежка форма, неизлечим случай. Обаче аз усещам, че душата й е жива, може да се разбуди. Бихте ли ми помогнали?