Читать «Двойният мъртвец» онлайн - страница 99

Но що за скали бяха това? Имаше нещо странно в тях. Докато се опитваше да разбере защо скалите му се бяха сторили причудливи, Монталбано сред мрака и тишината долови шум, от който се вцепени. В пещерата имаше някаква живинка. Досаден, непрекъснат шум, като почукването при лекото удряне на дърво в дърво. И забеляза, че въздухът, който дишаше, беше мръсножълт на цвят. Обезпокоен, светна отново с фенерчето, а после го загаси. Беше му достатъчно обаче, за да види, че скалите, позеленели от мъха на нивото на водата, сменяха цвета си в горната част, защото буквално бяха покрити със стотици хиляди раци с всякакви размери и цветове, които непрекъснато се движеха, гъмжаха, катереха се един върху друг, така че образуваха големи живи отвратителни гроздове, които под напора на тежестта си се откъсваха и падаха във водата. Отвратителна гледка!

Монталбано забеляза също, че задната страна на пещерата беше отделена от предната с метална мрежа, която се вдигаше на около половин метър над повърхността на водата и започваше от края на кея до стената отпред. За какво ли можеше да служи? Да попречи на някоя голяма риба да влезе? Що за щуротии му минаваха през ума? Може би обратно, за да попречи на каквото и да е да излезе навън? Но на какво, ако в тази част на пещерата нямаше друго освен скали?

И изведнъж схвана. Какво му беше казал доктор Паскуано? Че трупът е бил изгризан от раците и че дори са намерили два в гърлото му… Това беше мястото, където Ерера-Лококо, който явно е бил надигнал твърде много глава, е удавен за наказание, а Бадар Гафса е държал продължително трупа му със завързаните с тел китки и глезени във водата, докато стотиците раци са го изяждали — поредният трофей за назидание на приятелите и на всички, които биха могли да имат зли предателски намерения към него. След това е дал заповед да го хвърлят в открито море. И трупът, влачен от течението, бе стигнал чак до Маринела.

Имаше ли нещо друго за гледане? Извървя пътя обратно, излезе от пещерата, потопи се във водата, заплува, мина над преградата, заобиколи скалата и изведнъж усети, че го наляга смъртна и безкрайна умора. Този път наистина се изплаши. Внезапно толкова се беше изтощил, че му липсваха сили да повдигне ръката си и да направи дори едно загребване. Виждаше се, че единствено нервното напрежение го беше държало в кондиция, но сега, когато беше направил това, което трябваше, нямаше повече нищо в тялото му, което да му даде минимален подтик и енергия. Тогава се обърна по гръб и заплува по повърхността на водата като мъртвец, това беше единственият му изход — рано или късно течението да го изкара на брега. В един момент му се стори, че се събуди, защото гърбът му се триеше в нещо. Задрямал ли беше? Как е възможно? При такова море и в това състояние да заспи, като че ли се намира във ваната? Така или иначе, разбра, че е стигнал до плажа, но не успя да се изправи, краката му не го държаха. Легна по корем и се огледа наоколо. Течението е било милостиво към него, защото го беше довлякло много близо до мястото, където беше оставил бинокъла си. Не можеше да го зареже там. Но как да стигне до него? След два или три опита да се изправи се примири и тръгна на четири крака като животно. На всеки метър трябваше да спира. Не му стигаше въздух и се потеше. Когато се изравни с бинокъла, не успя да го вземе, ръката му не искаше да се протегне, отказваше да възвърне устойчивостта си, приличаше на треперещ пудинг. Примири се. Щеше да е по-добре да изчака. Но не можеше и да губи много време, защото още на зазоряване онези от вилата щяха да го видят.