Читать «Двойният мъртвец» онлайн - страница 98

Защо шамандурата, а не скалата? Едва тогава си представи картината, видяна по телевизията, гордия отказ на платноходката, която, вместо да заобиколи шамандурата и да се върне назад, беше предпочела упорито да продължи чак до момента на разбиването й в лодката на съдиите… Това му помогна да разбере, че и неговата натура не му даваше никаква възможност за избор. Никога не би могъл да се върне назад.

Остана около половин час неподвижен, облегнат на скалата, вслушвайки се в тялото си, в очакване дори и на най-слабия сигнал за идването на нова остра болка. Но не се случи нищо повече. Затова не можеше да продължава да губи време. Потопи се в морето пред преградата и заплува „жабешката“, водата беше спокойна, а вълните нямаха сила и се разбиваха още преди да достигнат решетката. Насочвайки се към брега, разбра, че се намира в нещо като канал с циментови стени, широк най-малко шест метра. В действителност, докато краката му все още не докосваха дъното, вдясно, на нивото на главата си, видя пясъка, който се белееше. Хвана се с две ръце за по-близкия край и се издърпа нагоре.

Погледна пред себе си и се удиви. Каналът не свършваше на плажа, а продължаваше, разделяйки го на две и прониквайки в естествена пещера, напълно невидима за човек, който преминава пред малкото пристанище или който се е надвесил от ръба на пропастта. Пещера! На няколко метра от входа й вдясно тръгваха стълби, издълбани в стената, като тези, по които преди малко слезе, преградени обаче с решетъчна врата. Превит надве, се приближи към входа на пещерата и се ослуша. Никакъв шум, освен плисъка на водата във вътрешността й. Легна по корем, извади електрическото фенерче, включи го само за миг и веднага го загаси. Представи си всичко онова, което светлинният лъч му позволи да види, и пак повтори действието с фенерчето. Запомни и други важни детайли. На третото пускане и спиране знаеше вече какво има вътре в пещерата.

По средата на канала се поклащаше голяма гумена лодка „Зодиак“ с много мощен мотор. Вдясно по протежението на канала имаше циментов кей, широк малко повече от метър, някъде по средата на този кей имаше огромна желязна врата, която беше заключена. Възможно е зад нея да е хангарът, в който държат гумената лодка, когато не им трябва, а твърде вероятно е да има също и вътрешно стълбище, което да се изкачва чак до вилата. Или асансьор, кой знае? Виждаше се, че пещерата е още по-дълбока, но гумената лодка препречваше гледката към онова, което беше зад нея.

Ами сега? Дотук ли да спре? Да продължи ли напред?

„Така и така съм стигнал дотук“ — рече си Монталбано.

Изправи се и влезе в пещерата, без да изпуска фенерчето. Усети под краката си циментовия кей, продължи напред, дясната му ръка докосна ръждясалата желязна врата. Долепи ухото си до нея — нищо, пълна тишина. Побутна я с ръка и усети, че поддава, беше едва притворена. Натисна я леко, но това й беше достатъчно, защото се открехна няколко сантиметра. Изглежда, пантите й бяха добре смазани. Ами ако някой го беше чул и го чакаше с калашника си? Каквото — такова. Взе пистолета и светна с фенерчето. Но никой нито го простреля, нито му каза „добър ден“. Намираше се в пълния с туби хангар на гумената лодка. В дъното имаше арка, издълбана в скалата, виждаха се и няколко стъпала — стълбището, което водеше към вилата, както беше предположил. Угаси фенерчето и затвори вратата. Направи още три крачки и после пак светна. Кеят продължаваше още няколко метра, след това изведнъж свършваше, превръщайки се в нещо като тераса, от която се разкриваше красива гледка, защото цялата задна страна на пещерата представляваше грамада от различни по размер скали, като разбъркана миниатюрна планинска верига под много високия й свод. Угаси светлината.