Читать «Двойният мъртвец» онлайн - страница 96

Като стигна почти до скалите, повдигна очи: на фона на небесния свод от вилата се виждаше само нещо подобно на правоъгълна решетка, горния край от най-изпъкналата част на голямата тераса. Вече не можеше повече да продължава напред по сушата. Остави бинокъла на пясъка, закачи водоустойчивото фенерче на колана си, направи една стъпка и се озова във водата. Не очакваше, че ще е толкова дълбока, веднага стигна до гърдите му. Прецени, че не е нормално да е толкова дълбока. Със сигурност бяха копали в пясъка и бяха оформили нещо като яма, така че да добавят още едно препятствие пред всеки, който, идвайки откъм плажа, би могъл да прояви желание да се изкатери по скалите. Заплува „жабешката“ по женски, бавно, без да вдига никакъв шум, следвайки извивката на тази част от малкото пристанище. Водата беше студена и колкото повече се приближаваше към входа, вълните ставаха все по-големи и рискуваше да го запратят към някой от металните шипове. Вече не му се налагаше да плува „жабешката“, защото какъвто и да е шум, който можеше да вдигне, щеше да се смеси с грохота на морето. С четири загребвания достигна до последната скала, тази, която очертаваше входа. Хвана се за нея с лявата си ръка, за да си поеме малко въздух, но при една по-силна от другите вълни краката му се блъснаха в много малка естествена платформа. Покачи се върху нея, придържайки се с двете си ръце за скалата. При всяка вълна рискуваше да се подхлъзне, повлечен от водовъртежа. Намираше се в опасна позиция, но преди да продължи напред, трябваше да си даде сметка за няколко неща.

Според това, което си спомняше от заснетите кадри, другата скала, която обозначаваше входа, трябваше да е разположена по-навътре към брега, защото вторият кей очертаваше голям въпросителен знак, чиято горна извивка свършваше точно при нея. Надзъртайки встрани, видя сянка. Застоя се за миг, искаше да е сигурен, че от другата страна няма никой, който да е излязъл да охранява. Когато се убеди в това, започна да премества краката си сантиметър по сантиметър чак до края на платформата и отново трябваше целият да се наклони надясно, за да може с ръката си, опипвайки слепешком, да потърси нещо метално — малкия прожектор, който беше успял да забележи при фотографското увеличение. Суети се повече от пет минути, за да го намери, тъй като беше разположен по-нагоре, отколкото му се беше сторило на снимката. Съобразително прекара ръката си няколко пъти пред него. Но не чу в далечината да засвири аларма, значи, не беше фотоклетка, а просто загасен прожектор. Изчака още малко за някаква евентуална реакция и после, тъй като нищо, ама нищичко не се случваше, скочи пак във водата. Като заобиколи половината морска скала, ръцете му веднага напипаха желязната преграда, която служеше да възпрепятства неочакваните посещения на малкото пристанище. Все така опипвайки, установи, че преградата е електрическа и се плъзга по метални вертикални релси. По всяка вероятност се управляваше от вътрешността на вилата.