Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 91

Тя се усмихна доволно.

— И аз мисля така — сподели. — Но понякога…

Джеръми я изгледа.

— Какво?

— Питам се какви родители ще бъдем. Тревожа се.

— Ще бъдем страхотни родители — успокои я той. — Ти ще бъдеш чудесна майка.

— Откъде знаеш? Ами ако тя стане като онези гневни тийнейджъри, които се обличат в черно, вземат наркотици и бягат от вкъщи?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — потвърди Джеръми. — Ще бъде чудесно момиче. Няма как да е другояче с такава майка.

— Мислиш, че е лесно, но не е. Щом пораснат, децата вземат самостоятелни решения. Невъзможно е да ги възпреш.

— Въпрос на възпитание…

— Да, но понякога усилията на родителите удрят на камък. Записваш я на уроци по пиано, на тренировки по футбол, водиш я на църква всяка неделя, изпращаш я на училище по етикеция, обсипваш я с обич. Но порасне ли… е, тогава си безпомощен. Със или без нас децата порастват и стават такива, каквито им е писано да бъдат.

Джеръми я прегърна замислено.

— Наистина ли се тревожиш?

— Не. Но мисля. А ти?

— Честно казано, не. Децата стават такива, каквито трябва. Родителите са длъжни само да ги направляват в правилната посока.

— Но ако се окаже недостатъчно? Не се ли безпокоиш?

— Не. Тя ще бъде добро дете.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто съм сигурен — вдигна рамене Джеръми. — Познавам те, вярвам в теб и знам, че ще бъдеш фантастична майка. Не забравяй, че съм писал статии за природата и възпитанието. И двете са важни, но в повечето случаи средата определя поведението, а не гените.

— Но…

— Ще вложим усилия. И съм сигурен, че тя ще е добро дете.

Лекси обмисли думите му.

— Наистина ли си писал статии по тази тема?

— Да. А преди да ги напиша, проведох обстойно проучване. Знам какво говоря.

Тя се усмихна.

— Много си проницателен — отбеляза.

— Ммм…

— Не говоря за заключенията ти. Все ми е едно дали са верни или не, но точно това исках да чуя.

— Това е сърцето на бебето, ето тук — посочи лекарят на другия ден, втренчен в мъглявия образ върху екрана. — А това са белите дробове и гръбначният стълб.

Джеръми се протегна и улови ръката на Лекси, която лежеше върху болничната кушетка. Намираха се в гинекологичната клиника във Вашингтон. Честно казано, тя не беше любимото място на Джеръми. Вярно, очакваше с нетърпение да види пак бебето — неясните снимки от първата ехография още стояха върху хладилника — но Лекси, вдигнала крака за преглед… е, не държеше да става свидетел на тази процедура.

Стройният и елегантен доктор Андрю Сомърс, разбира се, се стараеше да създаде впечатление, че не прави нещо повече от премерване на пулс, да речем, и Лекси явно се включваше охотно в играта. По време на прегледа двамата с лекаря обсъждаха необичайните горещини, горските пожари в Уайоминг, мечтата му да се отбие в Бун Крийк и да похапне в „Хърбс“, защото всичките му пациенти препоръчвали разпалено ресторанта. От време на време доктор Сомърс вмъкваше по-типични въпроси в разговора — за контракциите на Бракстън-Хикс например, дали й се вие свят, дали й прилошава. Лекси отговаряше спокойно, сякаш са седнали да вечерят.