Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 89

Ако не броим липсата на творческо вдъхновение, Джеръми се чувстваше добре. Понякога си спомняше изпитанията, които преживяха с нея преди сватбата, но осъзнаваше, че те са ги сплотили. Погледнеше ли Лекси, си даваше сметка, че никога не е изпитвал по-дълбока привързаност. Не подозираше обаче, нямаше как да предвиди, че най-трудните дни предстоят.

16

— Още не сме избрали име за бебето — отбеляза веднъж Лекси.

Беше ранно утро през втората седмица на август; тя и Джеръми седяха на верандата в новата си къща. Още не се бяха пренесли, но работниците имаха почивен ден и двамата съзерцаваха реката. Безветрието превръщаше водата в неподвижно гладко огледало. Отразени в него, кипарисовите дървета на другия бряг изглеждаха така, сякаш растат наопаки.

— Реших да предоставя тази чест на теб — каза Джеръми.

Вееше си със „Спортс Илюстрейтид“. Мислеше да го чете, но осъзна, че вестникът има по-добро приложение в горещата лятна вечер.

— Не може така. Бебето е на двамата. Искам да чуя мнението ти.

— Казах ти какво мисля — напомни й Джеръми. — Но на теб не ти хареса.

— Няма да нарека дъщеря си Мисти.

— Мисти Марш? Невъзможно е да не ти харесва!

Предишната седмица предложи името на шега. Негодуванието на Лекси обаче го предизвика да продължава да я дразни.

— Но не ми харесва! Никак даже!

Макар и само по шорти и широка тениска, тя беше почервеняла от жегата. Понеже краката й бяха започнали да се подуват, Джеръми придърпа стара кофа, за да ги вдигне върху нея.

— Не го намираш за мелодично и изразително?

— Не повече от другите комбинации с фамилията ти — Смели Марш или Крийпи Марш например.

— Тези ги пазех за братята й.

Лекси се засмя.

— Сигурна съм, че ще ти бъдат благодарни до гроб. Сериозно обаче, имаше ли идеи за име?

— Не. Ти избери.

— Но аз не мога да реша!

— Знаеш ли защо? Купи си всички сборници с имена и огромният избор те обърква.

— Искам името да й отива.

— Няма начин. Каквото и да избереш, няма да й пасне веднага. Никое бебе не изглежда като Синди или Дженифър. Всички приличат на Елмър Фъд.

— Не е вярно. Бебетата са сладки.

— Но са еднакви.

— Не са! Предупреждавам те, че ще се разочаровам много, ако не познаеш дъщеря ни сред другите новородени.

— Не бой се. Слагат им табелки с имената.

— Ха, ха! Твоята задача е да я различиш без чужда помощ!

— Ще я позная, разбира се. Тя ще е най-красивото бебе в историята на Северна Каролина. Фотографи от цял свят ще я снимат и ще се дивят, че е взела моите уши.

Лекси се засмя отново.

— И трапчинката.

— Да. Щях да забравя.

Тя го улови за ръка.

— Вълнуваш ли се за утре?

— И още как! Първият ехограф също беше вълнуващ, но сега… сега ще я видим по-добре.

— Радвам се, че ще дойдеш.

— Шегуваш ли се? Не бих го пропуснал. Ехографиите са най-забавната част. Надявам се да ми разпечатат снимка, за да се фукам пред приятелите.

— Какви приятели?

— Не знаеш ли? Джед например. Не ме оставя на мира. Обажда ми се непрекъснато и е по-словоохотлив от всякога.

— Май си слънчасал. Доколкото знам, той още не ти е продумал нито дума.

— Така ли беше? Няма значение. Искам снимка, за да й се любувам колко е красива.