Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 65

— Какво ти става? — попита го тя.

Джеръми вдигна бавно поглед.

— Кажи ми какво се случи с господин Тревър Нюланд? — каза тихо. — Или да го наричам господин Ренесанс?

Очите на Лекси се разшириха едва забележимо. Отвори уста да отговори, но в този момент се появи госпожа Рейнълдс, следвана от адвоката. Седнаха и адвокатът подреди документите пред тях.

Обясни им процедурата, но Джеръми почти не го слушаше. Мислено се завърна в миналото. За последен път бе седял в такава стая, когато финализираха развода с Мария. Всичко му изглеждаше същото — голямата маса от черешово дърво с тапицирани столове, полиците с юридически книги, големите прозорци, пропускащи слънчевите лъчи.

Няколко минути адвокатът обяснява договора страница по страница. Прочете им цифрите, показа им на колко възлиза целият банков кредит, оценката на имота и предварителните такси. Общата сума изведнъж му се стори необозрима, както и фактът, че ще изплаща къщата трийсет години. Със свито сърце Джеръми подписа документите и подаде страниците на Лекси. Не задаваха въпроси, просто изпълняваха надлежно каквото им кажат. Джеръми зърна как адвокатът се споглежда с госпожа Рейнълдс и тя свива рамене.

Накрая адвокатът подреди трите екземпляра — един за продавача, втори за своя архив и трети за Джеръми и Лекси. Протегна им документа. Джеръми го взе и стана.

— Поздравления — каза адвокатът.

— Благодаря — отговори Джеръми.

Госпожа Рейнълдс изпрати смълчаните купувачи до вратата. Честити им и тръгна бързо към колата си.

Навън, под ярките слънчеви лъчи, Джеръми и Лекси сякаш не знаеха какво да кажат. Накрая Лекси наруши мълчанието.

— Да отидем ли до къщата? — попита.

Джеръми я изгледа втренчено.

— Не искаш ли първо да поговорим?

— Ще поговорим там.

Когато наближиха, Джеръми веднага забеляза балоните, завързани за стълба до входната врата. Под тях имаше плакат с надпис „Добре дошли у дома“. Погледна към Лекси.

— Аз ги сложих тази сутрин — обясни тя. — Исках да те изненадам приятно.

— Изненада ме — отвърна той.

Разбираше, че трябва да каже повече, но замълча.

Лекси поклати глава — леко, едва доловимо движение, по-красноречиво от всякакви думи. Без да проговори, тя отвори вратата на колата и излезе. Джеръми я проследи с очи как тръгва към къщата. Не спря да го почака, не погледна назад.

Усети, че е разочарована от него, както той — от нея; че гневът й е огледален образ на неговия. Той знаеше какво е станало с Тревър Нюланд; тя знаеше, че той знае.

Но очевидно не й се говореше за това.

Джеръми излезе от колата. Лекси вече стоеше на предната веранда със скръстени ръце, извърнала лице към гората от стари кипарисови дървета. Джеръми тръгна към нея. Чуваше стъпките си, докато крачеше към верандата. Приближи до нея. Гласът й прозвуча като шепот:

— Бях планирала всичко. За днес. Бях толкова развълнувана, когато купувах балоните и плаката. Представях си как ти предлагам да излезем на пикник, как вземаме сандвичи и нещо за пиене от „Хърбс“ и те довеждам тук. В нашия пръв дом. Представях си как сядаме на задната веранда и… Не знам… И двамата сме щастливи, защото разбираме, че този ден няма да се повтори. — Тя замълча. — Няма да стане така, нали?