Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 63

Продължаваше да чете, търсеше закономерности, опитваше се да забележи нещо необичайно. Прочете дневника дванайсет пъти. В средата на седмицата го загложди усещането, че пропуска нещо, и прочете всичко отново. Този път започна от края. После го прочете пак.

В петък сутринта най-сетне го откри. След половин час трябваше да вземе Лекси, за да сключат сделката за къщата. Още не си беше събрал багажа за пътуването до Ню Йорк, но не можеше да отлепи очи от набързо надрасканите думи.

„28 септ. 1996: Л. М. Д., 28 години, седем седмици; вероятен баща Тревър Нюланд. Разбрах случайно.“

Отдолу не беше написано нищо, което означаваше, че майката е родила преждевременно.

Джеръми сграбчи дневника. Едва си поемаше дъх. Името не му говореше нищо, но бе разпознал инициалите: Л. М. Д. Лекси Мерин Дарнъл.

Бременна с бебето на друг мъж. Още една скрита истина. Още една лъжа.

Зави му се свят. Лекси го беше излъгала, както го бе излъгала за Родни. Както го излъга къде е била, след като си е тръгнала от дома на Дорис. И както преди това го излъга, че не знае истината за загадъчните светлини в гробището.

Лъжи и прикрити истини.

Закономерност?

Устните му се свиха и очертаха мрачна линия. Коя е тя? Защо го прави? Защо не му беше казала, за бога? Той щеше да я разбере.

Не знаеше дали да се ядосва, или да тъгува. Или и двете. Трябваше му време да премисли всичко, но време нямаше. Скоро с Лекси щяха да притежават къща; след седмица щяха да се оженят. Алвин се оказа прав. Не я познаваше, никога не я беше познавал. Нито й се доверяваше напълно. Да, обясни му лъжите си и взети поотделно, обясненията й звучаха убедително. Но щеше ли това да се случва винаги? С полуистини ли щеше да живее? Можеше ли да живее така?

И кой беше изпратил имейла? Отново се връщаше на този въпрос. Човекът, който издирваше подателя на загадъчните съобщения, се бе обадил по-рано през седмицата. Каза му, че имейлът най-вероятно е изпратен от друг град и се надява скоро да получи по-конкретен отговор. Което значеше… какво?

Не знаеше и нямаше време да размишлява. След двайсет минути трябваше да са в кантората на адвоката, за да сключат сделката. Дали да помоли за отсрочка? Възможно ли е, дори да иска?

Твърде много въпросителни; прекалено много задължения.

Движейки се на автопилот, той излезе от стаята в „Грийнлийв“; след десет минути, вцепенен от мислите, блъскащи се в ума му, спря пред къщата на Лекси. Мярна силуета й през прозореца и след миг тя излезе на верандата.

Отбеляза мимоходом, че се е облякла подобаващо — в светлобежов костюм с панталони и светлосиня риза. Усмихна му се и му помаха, спускайки се тичешком по стълбите. За момент забрави, че е бременна.

Бременна…

Като преди. Тази мисъл разпали отново гнева му, но тя не забеляза.

— Здрасти, скъпи, как си? Притесних се, че ще закъснеем.

Той не събра сили да отговори. Не събра сили да я погледне, докато сядаше до него. Не беше сигурен дали иска да я подложи на кръстосан разпит сега, или когато му остане време, да обмисли случилото се. Тя го докосна по рамото.