Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 61

— Не те мразя. Сърдех ти се, но вече ми мина.

— Не… не обичам Родни… Обичам теб.

— Знам.

— Никога вече няма да проговоря на Родни.

— Говори с него. Но не в къщата му. И не го дръж за ръката.

Думите му предизвикаха още по-неудържим плач.

— Знаех си… че още си ми ядосан!

Едва след половин час Лекси спря да плаче. В крайна сметка Джеръми реши, че е най-добре да продължава да повтаря, че не е ядосан, и да не казва нищо друго. Всичко останало само влошаваше положението. Като малко дете, преживяло тежко разочарование, тя си поемаше дълбоко дъх през трийсет секунди и лицето й се сгърчваше, сякаш пак ще се разплаче. Уплашен да не провокира нов пристъп, Джеръми седеше мълчаливо, докато Лекси се опитваше да се овладее.

— Леле — каза най-сетне тя с пресипнал глас.

— Да — съгласи се той. — Леле.

— Съжалявам — извини се Лекси, очевидно зашеметена като него. — Не знам какво стана.

— Плака — обясни й Джеръми.

Тя го изгледа строго — с подпухналите очи обаче не успя да му окаже обичайното въздействие.

— Разбра ли нещо за Рейчъл? — попита я той.

— Не много. Родни е сигурен, че не е заминала днес. Мисли, че е тръгнала вчера след работа. В четвъртък вечерта се скарали и тя му казала, че всичко е свършено и не иска да го вижда повече. По-късно минал край дома й и не видял колата й на алеята.

— Шпионирал я? — полюбопитства Джеръми, доволен, че не е единственият.

— Не, искал да се сдобрят. Но ако е заминала в четвъртък след работа, сигурно смята да прекара уикенда извън града. Това обаче не обяснява защо не се е обадила на Дорис, че няма да дойде на работа в петък, и не ни подсказва къде е.

Джеръми се замисли, спомнил си как Дорис и Лекси твърдяха, че Рейчъл няма приятели извън града.

— Не би ли отишла някъде на крайбрежието? Може би е искала да се усамоти? Да не вижда Родни известно време?

— Кой знае — сви рамене Лекси. — Но дори преди това… — Очевидно подбираше внимателно думите. — Държеше се странно напоследък дори с мен. Все едно преживява криза на средната възраст.

— Прекалено млада е за това — посочи Джеръми. — Както каза, вероятно е свързано с отношенията й с Родни.

— Знам… но не е само това. Потайна е. Обикновено говори непрекъснато, но когато избирахме роклята й за сватбата, почти не продума. Сякаш криеше нещо.

— Сигурно е обмисляла пътуването.

— Вероятно — съгласи се Лекси. — Не знам…

Двамата замълчаха. В настъпилата тишина тя се прозя и го погледна виновно.

— Съжалявам. Изморих се.

— Всеки ще се измори, ако плаче цял час.

— А и бебето ме изморява — каза тя. — Напоследък си затварям вратата на кабинета и подремвам пред бюрото.

— Почивай си. Носиш моето бебе все пак. Прибирай се вкъщи да поспиш.

Тя повдигна вежди.

— Искаш ли да дойдеш?

Той се замисли.

— По-добре да не идвам — отвърна. — Знаеш какво става, когато остана да спя при теб.

— Имаш предвид, че всъщност не спим?

— Да.

Тя кимна сериозно.

— Сигурен ли си, че не ми се сърдиш вече?