Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 60
Никълъс Спаркс
— Беше ми… трудно. Не исках да се намесвам. Не исках да намесвам и теб. — Засмя се тъжно. — Но те намесих, а? — Поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Родни и Рейчъл се карат често напоследък. Заради мен. — Продължи с по-тих глас: — На Рейчъл й е неприятно, че с Родни сме излизали. Освен това знае какви чувства е изпитвал към мен. Мисли, че още е влюбен в мен. Според нея той ме споменава прекалено често. Според Родни обаче Рейчъл преувеличава. Това обсъждахме на пейката.
Джеръми събра длани.
— Има ли чувства към теб?
— Не знам — отговори Лекси.
Изражението му й подсказа, че не й вярва, и продължи бързо:
— Знам, че звучи като увъртане, но не съм сигурна какво друго да кажа. Държи ли Родни на мен? Да, но ние се познаваме от деца. Щеше ли да излиза с Рейчъл, ако не бяхме сгодени? Мисля, че щеше. И преди съм ти казвала, че според мен те са родени един за друг. Но…
Тя сбърчи угрижено вежди.
— Не си сигурна — довърши Джеръми вместо нея. На нейно място и той не би могъл да отговори категорично.
— Да — каза тя. — Но разбира, че съм сгодена за друг. Приема, че между нас няма да се случи нищо, и знам, че държи на Рейчъл. Тя обаче е чувствителна на тази тема и мисля, че Родни несъзнателно влошава положението. Каза ми, че Рейчъл се ядосала един следобед, когато минавали с колата край библиотеката и той погледнал към кабинета ми. Обвинила го, че търси мен, и се карали часове наред. Обяснявал й, че е просто навик, но Рейчъл повтаряла, че никога няма да ме прежали и само се оправдава. На другия ден Родни дойде в библиотеката да се посъветва с мен. Излязохме да поговорим. — Тя въздъхна. — А тази вечер, както казах, не бяхме планирали да се срещаме. Познавам и двамата, държа и на двамата и искам всичко между тях да е наред. Затова се чувствам длъжна да им помагам. Или поне да го изслушвам. Чувствам се впримчена в нещо, от което не знам как да се измъкна.
За пръв път, откакто дойде, тя сякаш се поуспокои.
— Може би си била права да не ми казваш. Южняшките сапунени опери не са ми по вкуса.
— На мен също. Понякога ми се иска да се върна в Ню Йорк, където никой не познава никого. Понякога ми идва до гуша, а на всичкото отгоре те ядосах. Започна да ме подозираш, а вместо да разсея съмненията ти, аз се опитах да те държа в неведение. Нямаш представа колко съжалявам. Няма да се повтори.
Гласът й стана още по-тих и по-колеблив. Когато избърса крайчеца на окото си, Джеръми стана от стола и седна до нея. Улови я за ръката и тя изхлипа.
— Хей! Недей да плачеш! — прошепна й той.
Думите му сякаш отприщиха чувствата й и тя закри лице с длани. Заплака сърцераздирателно, като че ли е сдържала сълзите много дълго. Джеръми я прегърна и сълзите рукнаха още по-силно.
— Успокой се… — прошепна й той.
— Не мога… — простена тя, заровила лицето си в дланите.
— Прощавам ти. Всичко е наред.
— Не, не е… Видях… как… как ме гледаш… когато се прибрах…
— Тогава бях ядосан. Сега не съм.
Тя потрепери, скрила лице.
— Напротив… Мразиш ме… Чакаме бебе… а се караме… през цялото време.
Нещата не се развиваха добре. Джеръми си напомни за вихрушката от хормони в тялото й. Като повечето мъже, и той беше склонен да вини хормоните за всеки емоционален изблик, но в този случай вероятно беше прав.