Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 59

И да наблюдаваш хората, помисли си Джеръми. Но не каза нищо.

— Обади ми се, ако научиш нещо от дневника на Дорис. Неприятно ми е да го призная, но започвам да съпреживявам приключенията ти.

— Не бих нарекъл имейлите приключение.

— Наричай ги както щеш, но те карат да се замислиш, нали?

— О, да — призна Джеръми. — Определено ме карат да се замисля.

— Ако ще се жениш за нея, трябва да й се доверяваш. Знаеш го, нали?

— Знам — отвърна Джеръми. — И още как!

Какво означава да вярваш на някого? Дневникът на Дорис лежеше върху бюрото и той се втренчи в него. Вярваше ли на Лекси? Всичко опираше до това. През повечето време й вярваше, да, но напоследък не му беше лесно.

А имейлите? Не един, а два. И вторият…

Ами ако научеше от дневника нещо, което не знае за Лекси и не иска да го знае? Ще повлияе ли това на чувствата му към нея? Ще го застави ли да сложи точка и да си тръгне оттук, без да поглежда назад?

Опита се да намести парченцата от мозайката. Човекът, изпратил имейлите, знаеше, че Лекси е бременна и че дневникът на Дорис е у него. Освен това му внушаваше безочливо, че ще научи нещо, което Лекси крие от него. Отново стигаше до извода, че някой иска да ги раздели.

Но кой? Неколцина в града бяха наясно, че Лекси е бременна, но малцина знаеха, че дневникът е у него. Освен Лекси само един човек знаеше какво съдържа той.

Дорис.

Не беше възможно обаче да е Дорис. Именно тя подтикна Лекси да се сближи с него; тя му обясняваше поведението й, за да я разбере по-добре. С Дорис споделяше колко го тревожи неспособността да пише.

Вглъбен в мисли, не осъзна веднага, че някой чука на вратата. Стана и отвори.

Лекси се усмихна насила. Въпреки смелото й изражение очите й бяха зачервени и подпухнали. Личеше, че е плакала. Известно време никой не проговаряше.

— Здрасти — поздрави накрая тя.

— Здрасти, Лекс.

Понеже не тръгна към нея, тя заби очи в пода.

— Питаш се защо съм тук, а? Надявах се да се върнеш, но ти не дойде.

Джеръми не отговори и тя отметна кичур коса зад ухото си.

— Искам да ти се извиня. Беше прав за всичко. Трябваше да ти кажа. Сгреших.

Той не продума. Отдръпна се от вратата. Лекси се възползва от безмълвната покана, влезе в стаята и седна върху леглото. Джеръми седна на стола зад бюрото.

— Защо не ми каза? — попита.

— Не смятах да ходя — отвърна тя. — Може би няма да ми повярваш, но мислех да се прибера вкъщи и… не знам… изведнъж ми хрумна, че трябва да поговоря с Родни. Надявах се да науча къде е отишла Рейчъл.

— А преди това? — попита Джеръми. — Край реката? Защо не ми каза?

— Родни ми е приятел. Не му е лесно в момента. Знам как изглежда отстрани, но двамата се познаваме отдавна и аз исках просто да го подкрепя.

Джеръми забеляза колко предпазливо отбягва да отговори на въпроса му. Приведе се напред.

— Край на игричките, Лекси — предупреди я сериозно. — Не съм в настроение за шикалкавене. Искам да разбера защо не ми каза.

Тя се обърна към прозореца. Светлината на лампата се отрази в очите й.