Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 55

Тръсна глава да си проясни ума. След като обиколи града за трети път, се насочи към околностите. След още няколко минути свърна отново и спря пред гробището „Седар Крийк“ — дома на загадъчните светлини и мястото, довело го в Бун Крийк.

Тук беше срещнал Лекси. След като пристигна в града, Джеръми дойде на гробището, за да го снима, преди да започне да пише статията. Все още помнеше как Лекси се появи изневиделица и го стресна. И досега си я представяше как върви към него и вятърът развява косите й. В това гробище Лекси му бе разказала и как родителите й са се удавили, когато автомобилът им изскочил от пътя.

Джеръми излезе от колата и остана поразен колко различно е мястото без мъгла. През нощта, когато бе видял загадъчните светлини, обвитото в мъгла гробище изглеждаше неземно, изгубено във времето. Тази нощ, под ясното априлско небе и ярката луна, той различаваше надгробните плочи и дори успя да проследи с очи маршрута, който бе следвал, докато се опитваше да заснеме светлините.

Мина през портата от ковано желязо. Чакълът хрущеше тихо под краката му. Не беше идвал тук, откакто пристигна в Бун Крийк, и сега, докато заобикаляше порутените паметни плочи, мислите му отново се насочиха към Лекси.

Истината ли му беше казала? Отчасти. Наистина ли щеше да му каже къде е била? Може би. Имаше ли право да й се ядосва? Да, помисли си, имаше право.

Само че не му харесваше да се кара с нея. И не му хареса как го погледна, когато разбра, че я е следил. Призна си, че и на него не му харесва в какво се е превърнал. Честно казано, би предпочел изобщо да не е виждал Лекси и Родни на онази пейка. Тогава нямаше да изпитва подозрения. Напомни си отново, че подозренията всъщност са безпочвени. Да, Лекси бе отишла да види Родни, но Рейчъл беше изчезнала, а с кого друг, ако не с Родни би могла да обсъди защо е заминала приятелката й? Но имейлът…

И за това не искаше да мисли.

В тишината гробището сякаш просветля. Не беше възможно, разбира се — призрачните сияния се появяваха само в мъгливи нощи. Джеръми примигна и осъзна, че не му се привиждат неща. Намръщи се объркано, но наистина чуваше двигател на кола. Погледна през рамо и видя фарове. Почуди се кой ли минава край гробището по това време и с изненада забеляза, че колата забавя ход и спира зад неговата.

Въпреки мрака разпозна колата на кмета и след миг различи тъмния му силует.

— Джеръми Марш? — извика Джъркин. — Там ли си?

Джеръми прочисти гърло, изненадан за втори път. Подвоуми се дали да отговори, но осъзна, че колата му го издава.

— Да, господин кмете. Тук съм.

— Къде? Не те виждам.

— Тук съм. До голямото дърво — извика Джеръми.

Кметът тръгна към него и заговори:

— Странни места посещаваш, Джеръми. Едва те открих. Всъщност не е толкова странно, като се има предвид какво те свързва с това място. Все пак ми хрумват дузина по-подходящи места за усамотение. Но поривът да се върнеш на местопрестъплението е неустоим, нали?

Когато млъкна, вече стоеше пред Джеръми. Дори в мрака се виждаше как е облечен — червени полиестерни панталони, морава риза и жълто спортно сако. Приличаше на огромно великденско яйце.