Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 54

— Опитвам се — не й остана длъжен той. — Но ти не ми казваш истината! Лъжеш ме!

— Не те лъжа!

— Защо тогава не ми разкажеш за идиличния ви разговор край реката?

— Опитвам се да ти обясня, че тълкуваш погрешно всичко…

— Нима? — просъска той. — Ако ти ме видиш да се държа за ръка с бивша приятелка и че те лъжа, за да ходя при нея?

— Не те лъжа! — разпери ръце Лекси. — Казах ти… Бях при Дорис, но така и не разбрах какво се е случило. Притеснявах се за Рейчъл и затова се отбих при Родни да го попитам дали знае нещо.

— И го подържа за ръката, разбира се.

Очите на Лекси заискриха гневно, но гласът й прозвуча тихо:

— Не. Не съм. Седяхме на задната веранда и разговаряхме. Колко пъти да ти го повтарям?

— Достатъчно, за да признаеш, че ме излъга.

— Не съм!

Той я погледна и я посочи обвинително с пръст.

— Излъга ме и го знаеш. Това е лошо и обидно. По-обидно е обаче, че продължаваш да отричаш.

При тези думи той слезе от верандата и тръгна към колата, без да поглежда назад.

Профуча през града. Не знаеше какво да прави. Не искаше да се връща в „Грийнлийв“; не биваше да се отбива в „Лукилу“ — единствения отворен ресторант в Бун Крийк. Беше ходил веднъж-дваж, но не изгаряше от желание да прекара остатъка от вечерта, седнал на бара, защото подозираше какъв смут ще предизвика. Вече беше научил, че в малките градчета новините се разпространяват светкавично, особено лошите. Не искаше всички в града да обсъждат връзката му с Лекси. Затова караше без посока през града. Бун Крийк не беше Ню Йорк — нямаше къде да отидеш и да изчезнеш сред навалицата. Нямаше тълпи.

Мразеше този град понякога.

Трябваше да го предвиди въпреки славословията на Лекси за красивите пейзажи и за местните, които й били като семейство. Като единствено дете и сираче, тя никога не бе живяла в голямо семейство и Джеръми понякога се изкушаваше да й каже, че няма представа какво говори. Вярно, повечето граждани на Бун Крийк бяха дружелюбни и благосклонни, но той започваше да се пита дали това не е само поза. Зад фасадата имаше тайни и машинации както навсякъде другаде, но хората тук се стараеха да ги прикриват. Като Дорис например. Докато той задаваше въпроси, тя и Лекси си разменяха безмълвни знаци, за да го държат в неведение. Или като кмета Джъркин. Вместо просто да помогне на Джеръми да получи разрешителното за сватбата, той преследваше своите цели. Нюйоркчаните заслужават уважение, помисли си Джеръми. Ядосат ли се, показват ти го, без да се опитват да захаросват чувствата си, особено ако засягат семейството им. Казват каквото мислят и толкова.

Прииска му се и Лекси да е по-открита. Обикаляше улиците с колата и се питаше дали гневът му расте или намалява; не знаеше дали да се върне при нея и да се опита да разреши проблема, или да продължава да го обмисля насаме. Подозираше, че тя крие нещо, но недоумяваше какво. Въпреки гнева и уличаващите обстоятелства не можеше да повярва, че Лекси има тайна афера с Родни. Освен ако не го беше мамила от началото до края, тази идея звучеше абсолютно нелепо. Между тях обаче имаше нещо, за което тя не искаше да говори. И разбира се, не биваше да забравя имейла…