Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 52

Той наблюдаваше пътя със стиснати челюсти.

Наистина не го интересуваше какво извинение ще измисли. Нямаше извинение за такова нещо. Трябваше само да му каже, че иска да поговори с Родни, че се тревожи за него, и той нямаше да възрази. Нямаше да остане очарован, естествено, но щеше да се примири. Кому беше нужна тази потайност?

Това не беше в реда на нещата. Не биваше да се отнася така с него… нито с когото и да било, ако я е грижа. Ами ако продължи да постъпва така и след като се оженят? Искаше ли наистина по цели дни да се тормози дали Лекси е там, където е казала, че ще бъде?

Не, в никакъв случай. Бракът не беше това и той не се беше преместил тук, не бе зарязал всичко, за да го мамят. Тя или го обича, или не го обича; ясно и просто. А е очевидно как се чувства, щом предпочита да прекарва времето си с Родни.

Беше му все едно дали с Родни са приятели, дали е решила да му предложи подкрепа. Трябваше само да каже истината. Но не го беше направила.

Чувстваше се ядосан, но и наскърбен. Дойде тук да сподели живота си с Лекси, дойде тук заради нея. Не заради бебето, не защото мечтаеше да живее зад белосана ограда, не защото вярваше в романтиката на Юга. Дойде тук, защото искаше тя да му стане съпруга.

А тя го лъжеше. Излъга го неведнъж, а два пъти. Сърцето му се сви. Не знаеше дали да халоса стената с юмрук, за да си излее гнева, или просто да се разплаче, скрил лице в шепи.

След един час, когато тя се върна, Джеръми продължаваше да седи на стълбите. Лекси слезе от колата и явно се изненада да го види, но тръгна към него, сякаш нищо нередно не се е случило.

— Здрасти — поздрави го, премятайки чантата си през рамо. — Какво търсиш тук?

Джеръми се изправи.

— Чаках те — отговори.

Погледна си часовника. Девет без пет. Късно, но не прекалено…

— Потръгна ли писането? — попита го тя.

— Горе-долу. — Той сви рамене. — Обмислям няколко идеи.

Тя забеляза, че не пристъпва към нея, но въпреки това се приведе да го целуне. Дори да усети сдържания му отклик, не реагира.

— Добре. Вдъхновението ще се върне. Винаги се връща — заяви.

Той я погледна. Въпреки гнева (или страха, ако трябваше да е честен докрай) видя колко е красива. Мисълта, че друг я прегръща, беше непоносима.

Усетила колко е напрегнат, тя го подръпна за ръкава.

— Добре ли си?

— Да — отвърна й.

— Но нещо те тревожи?

Предоставяше му се отлична възможност да й каже какво мисли, но се поколеба.

— Изморен съм — отговори. — Как е Дорис?

Лекси затъкна кичур коса зад ухото си.

— Притеснена. Рейчъл не се е обаждала.

— Продължава ли да се безпокои, че нещо й се е случило?

— Не съм сигурна. Знаеш каква е Дорис. Науми ли си нещо, трудно ще я разубедиш. Дори да няма логично обяснение. Според нея Рейчъл е добре… не знам как другояче да се изразя… но причината да замине е… — Лекси поклати глава. — Всъщност не я знам какво мисли. Просто предчувства, че Рейчъл не е трябвало да заминава, и се тревожи.

Джеръми кимна, макар да не я разбра ясно.

— Щом Рейчъл е добре, всичко е наред, нали?

Лекси сви рамене.

— Не знам. Отдавна съм се отказала да тълкувам умозаключенията на Дорис. Знам само, че обикновено излиза права. Виждала съм го неведнъж.