Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 27

— Това е нашата къща! — възкликна грейнала Лекси и го улови за ръката. — Ще я купим ли?

Усети как изпъчва леко гърди, макар че щеше да се наложи да продаде значителна част от портфолиото си, за да изпълни желанието й.

— Както искаш — каза, надявайки се тя да долови възвишения му тон.

Същата вечер подписаха документите; на другата сутрин приеха предложението им. По ирония на съдбата щяха да сключат сделката на 28 април — същия ден, когато Джеръми щеше да отпътува за ергенското си парти в Ню Йорк. Едва по-късно му хрумна, че през последния месец е станал съвсем друг човек.

5

— Още ли не си запазил дата за фара? — попита Лекси.

Изтичаше последната седмица на март и двамата с Джеръми вървяха към колата в края на работния ден.

Тя поклати глава.

— Опитах се — обясни той. — Но не можеш да си представиш колко са недостъпни тези хора. Половината отказват да разговарят с мен, ако не попълня еди-какви си формуляри, а другите, изглежда, през цялото време са в отпуска. Още не съм разбрал дори какво точно следва да направя.

Тя поклати глава.

— Ще мине юни, докато проумееш процедурата.

— Ще измисля нещо — обеща Джеръми.

— Знам. Но не искам да ми личи, а вече наближава април. Не мога да чакам до юли. Панталоните вече ми отесняват. Напълнявам.

Джеръми се поколеба. Съзнаваше, че навлиза в минно поле, където няма желание да се шляе. През последните дни се случваше все по-често. Изречеше ли истината — „Напълняваш, разбира се… нали си бременна?“ — щеше да спи в „Грийнлийв“ поне седем нощи.

— На мен ми се струваш съвсем същата — каза накрая.

Лекси кимна замислено.

— Говори с кмета Джъркин — предложи.

Той я погледна със сериозно изражение.

— Той смята, че си напълняла?

— Не! За фара! Сигурна съм, че ще помогне.

— Добре — съгласи се Джеръми, потискайки напушилия го смях. — Непременно.

Тръгнаха. След няколко крачки тя го побутна шеговито с рамо.

— Не съм напълняла!

— Не си, разбира се.

Както винаги, преди да се приберат вкъщи, провериха как напредва ремонтът.

Щяха да сключат официално сделката едва в края на април, ала собственикът — който беше наследил къщата, но живееше в друг щат — им позволи да започнат ремонта и Лекси се зае ентусиазирано със задачата. Понеже познаваше всички в града — включително дърводелци, водопроводчици, майстори на покриви, бояджии, електротехници — и си представяше как трябва да изглежда обновеният им дом, тя пое отговорността за проекта. Ролята на Джеръми се изчерпваше кажи-речи с подписването на чековете.

Макар че не знаеше какво точно предстои, определено не си го представяше така. Цели взводове работеха в къщата и той си спомняше колко се удиви от постигнатото през първия ден. Кухнята беше изтърбушена; дъските бяха натрупани пред къщата, мокетът и повечето прозорци — свалени. Огромни купчини отпадъци никнеха навсякъде, но оттогава работниците сякаш само местеха купищата насам-натам. Дори през деня, когато идваше да види как напредват, всички се помайваха. Стояха в кръг и пиеха кафе или пушеха на задната веранда, но да работят? Неизменно обясняваха, че очакват доставка или строителния инженер, или пък че са в „кратка почивка“. Работниците, разбира се, получаваха почасова надница и Джеръми винаги се прибираше в „Грийнлийв“, обзет от финансова паника.