Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 25

Особено му харесваше скуката, когато е с Лекси. Не толкова седенето на верандата, харесваше му да я прегръща, докато гледат баскетболен мач например. С нея се чувстваше уютно; наслаждаваше се на тихите им разговори надвечер и на топлината на тялото й, когато присядаха на върха на Рикърс Хил. Очакваше тези непринудени моменти с въодушевление, което го изненадваше. Най-приятни обаче му бяха сутрините, когато спяха до късно и се събуждаха заедно. Забранен плод, разбира се — тя го позволяваше единствено когато го взимаше от „Грийнлийв“ след работа, за да не зърнат съседите колата му пред къщата й. Тайнствеността обаче само подхранваше удоволствието. Щом станеха, четяха вестника на малката маса в кухнята. Най-често Лекси беше по пижама и чехли. Косата й беше разчорлена, а очите — леко подпухнали от съня. Заструяха ли обаче сутрешните лъчи през прозореца, той виждаше, че няма по-красива жена от нея.

Понякога тя забелязваше, че я гледа, и го улавяше за ръката. Джеръми се зачиташе отново във вестника и докато седяха така, ръка за ръка, вглъбени в собствените си мисли, той се питаше има ли по-голямо щастие на света.

Заеха се и да намерят къща. Понеже Лекси знаеше какво иска, а в Бун Крийк така или иначе нямаше кой знае колко имоти за продан, Джеръми смяташе, че ден-два ще им стигнат да изберат най-подходящата. Ако извади късмет, дори един следобед.

Оказа се, че греши. Незнайно защо три дълги уикенда оглеждаха всички къщи за продан в града. По два пъти. Цялата ситуация по-скоро го обезкуражаваше, вместо да го въодушевява. Обиколките из чуждите къщи сякаш го заставяха да раздава правосъдие. А той беше суров съдник. Градът пазеше историческото си наследство и отвън къщите изглеждаха обаятелни, но вътре двамата с Лекси се сблъскваха с неизбежното разочарование. Все едно влизаха в музей от 70-те. През целия си живот не беше виждал толкова бежови килими, оранжеви тапети и зелени кухненски мивки. Разнасяха се странни миризми — на нафталин и котешки изпражнения, а повечето мебели го караха да сбърчва нос. Дори насън не си беше представял в дневната му да се мъдрят люлеещи се столове, а на предната му веранда да има фотьойли. Но, да, човек се учи, докато е жив.

Причините да се разочароват бяха много, но дори когато нещо им допадаше, то граничеше с абсурда.

— Виж! — възкликна той веднъж. — В тази къща има тъмна стаичка.

— Но ти не си фотограф — отбеляза Лекси. — Няма да промиваш снимки.

— Да, но някой ден може би ще стана.

Или:

— Харесват ми високите тавани — въодушеви се в една къща Лекси. — Винаги съм мечтала за спалня с високи тавани.

— Но спалнята е като кибритена кутийка. Няма как да сместим двойно легло.

— Знам. Но видя ли колко е висок таванът?