Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 29

— Ще пропусна фотосесията.

— Но тя е права донякъде. Наистина трябва да си намериш приятели. Което ми напомня… онова момиче, сещаш ли се?

— Рейчъл?

— Да! Виждаш ли я?

— Понякога. Всъщност е почетна гостенка на сватбата, така че и ти ще я видиш.

— Как е тя?

— Излиза с Родни.

— Мускулестият шериф? Заслужава нещо по-добро… Знаеш ли? Хрумна ми нещо. Защо не излизате на двойни срещи? Обяд в „Хърбс“, задушевен разговор с приятели на верандата…

Джеръми се засмя.

— Струва ми се, че ще се приспособиш идеално тук. Наясно си с всички вълнуващи възможности за разтуха.

— Такъв съм си. Господин Адаптация! Ако срещнеш Рейчъл, поздрави я от мен и й кажи, че очаквам с нетърпение да се видим отново.

— Непременно.

— Как върви писането? Обзалагам се, че те сърбят ръцете да подхванеш нова история.

Джеръми се помести неспокойно на стола.

— Де да беше така!

— Не пишеш ли?

— Нито дума, откакто дойдох тук — призна. — Сватбата, къщата и Лекси ангажират цялото ми внимание. Нямам никакво свободно време.

Възцари се мълчание.

— Чакай малко! Изобщо ли не пишеш? Дори за рубриката?

— Да.

— Но ти обичаш да пишеш.

— Обичам. И ще запретна ръкави, щом нещата се поуспокоят.

Джеръми долови скептицизма на приятеля си.

— Добре — рече Алвин след кратка пауза. — Колкото до ергенското парти… ще бъде неповторимо! Всички са на линия и както ти обещах, ще помниш тази нощ до края на дните си.

— Не забравяй обаче — никакви танцьорки! И не искам дами по бельо да изскачат от торта и тем подобни.

— О, хайде! Това е традиция!

— Не се шегувам, Алвин. Влюбен съм.

— Лекси се тревожи за теб — каза Дорис.

Двамата обядваха в „Хърбс“. Повечето клиенти вече се разотиваха и в ресторанта беше спокойно. Както обикновено Дорис настоя да похапнат; мернеше ли го, винаги обявяваше, че Джеръми е „кожа и кости“. Днес го угояваше с пилешки сандвич с ръжен хляб.

— Няма нищо тревожно! — възрази Джеръми. — Промените просто следват една през друга.

— Разбира те. Но тя иска да се почувстваш в свои води тук. Да си щастлив.

— Щастлив съм.

— Щастлив си, защото си с Лекси, и тя го знае. Но иска да обикнеш Бун Крийк като нея. Иска да си тук не само заради нея, а и защото имаш приятели. Защото тук се чувстваш като у дома си. Знае каква жертва направи, напускайки Ню Йорк, но не иска да се чувстваш така.

— Не се чувствам така. Пръв ще й кажа, ако се почувствам. Но… моля те… Родни и Джед?

— Колкото и да не ти се вярва, те са добри момчета. Джед разказва най-смешните истории, които съм чувала. Но, да, ако не споделяш интересите им, те не са подходящите хора. — Тя потупа замислено с показалец брадичката си. — Какво правеше с приятелите си в Ню Йорк?

„Обикалях баровете с Алвин, флиртувах с момичета“, помисли си Джеръми.

— Мъжки работи… — каза. — Гледахме мачове, ходехме да плуваме понякога, размотавахме се. Сигурен съм, че и тук ще си намеря приятели, но в момента наистина съм много зает.

Дорис обмисли отговора му.

— Лекси казва, че не пишеш.

— Не пиша.

— Защото…?

— Не, не — поклати глава Джеръми. — Не защото живея на чуждо място. Писането не е като другите професии — появяваш се в офиса и изпълняваш обичайните задачи. Изисква вдъхновение, идеи, а понякога… понякога идеите пресъхват. Ще ми се да умеех да пускам кранчето, но нейсе! Знам от опит обаче, че рано или късно вдъхновението се завръща.