Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 24

Улови се за сърцето за по-убедително. Лекси обмисли думите му.

— Какво ще изберем тогава?

— Спортна кола. Представи си колко чудесен ще е животът. Ще летим по магистралите, вятърът ще развява косата ти…

Тя се засмя.

— Все едно си изскочил от реклама. Повярвай ми, разбирам колко ще е страхотно. И на мен ми се иска да имам лъскава фурия като тази. Но признай, че не е практична.

Джеръми я погледна с пресъхнали устни, осъзнал, че мечтата му умира. Лекси беше права, разбира се. Той се помести от крак на крак и си пое дълбоко дъх.

— Коя ти харесва?

— Онази ей там ще е подходяща за семейството — посочи тя седан с четири врати. — В „Справочник на потребителя“ беше отбелязана с „Най-добра покупка“ за сигурност и надеждност. Получаваме и седемдесет мили гаранция.

Икономичен. Практичен. Надежден. Автомобилът отговаряше на всички критерии, призна Джеръми, но сърцето го присви при вида му. Изглеждаше елегантен колкото дървена каруца.

Забелязала изражението му, тя приближи до него и го прегърна.

— Знам, че не мечтаеш за такава кола… Но ако я поръчаме в огненочервено?

Той повдигна вежди.

— С изрисувани пламъци на предния капак?

Тя се засмя отново.

— Ако наистина искаш.

— Не. Исках само да проверя докъде мога да стигна.

Тя го целуна.

— Благодаря. И за твое сведение мисля, че ще изглеждаш много секси зад волана.

— Ще приличам на баща ми.

— Не — възрази тя. — Ще приличаш на единствения и неповторим баща на бебето ни.

Той се усмихна. Разбираше, че тя се опитва да го разведри. Когато след час подписа документите за покупката обаче, провеси нос съвсем мъничко при мисълта какво би могло да бъде.

Като изключим известното разочарование, което изпитваше винаги щом седнеше зад кормилото, животът не беше толкова лош. Понеже не пишеше, разполагаше с непривично много свободно време. От години издирваше истории по цял свят, разследваше всичко — от Снежния човек в Хималаите до Торинската плащаница в Италия — изобличавайки фалшификации, легенди и измислици. Между редовните дванайсет статии годишно за „Сайънтифик Америкън“ сместваше публикации за измамници, мними ясновидци и лечители. Дните му бяха напрегнати, понякога изтощителни и най-често просто безпощадни. Когато живееше с първата си съпруга Мария, постоянното пътуване подклаждаше недоволството й. Тя го молеше неведнъж да загърби свободната практика и да постъпи на работа в някой известен нюйоркски вестник. Навремето не взе на сериозно предложението й, ала сега, хвърляйки поглед назад, се питаше дали не е била права. Необходимостта непрекъснато да издирва теми и да ги представя увлекателно се отразяваше на всички аспекти от живота му. От години беше затрупан с работа от сутрин до вечер. Не можеше да стои със скръстени ръце; винаги четеше, проучваше, пишеше нещо; малко по малко бе изгубил способността да отпочива и дълги периоди от живота му се сливаха в сивота, а годините си приличаха като две капки вода.

Последният месец в Бун Крийк, макар и отегчителен, беше всъщност… ободряващ. Нямаше никакви задължения, а след петнайсет години трескава работа кой би се оплакал от това? Беше като ваканция, непредвидена, но освежителна. За пръв път сякаш от цяла вечност той определяше ритъма на живота си, вместо животът да определя ритъма. Реши, че отегчението е недооценено съзидателно състояние.