Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 22

Успя да си създаде и някакъв дневен режим. Лекси излезе права — възможността за бърза интернет връзка в „Грийнлийв“ бе изключена, но все пак съумяваше да си провери пощата и да провежда бавно търсене (страниците се зареждаха за около пет минути). Погледнато откъм положителната страна, това му даваше повод да посещава често библиотеката. Понякога се усамотяваха с Лекси в кабинета й, друг път излизаха да обядват, но след час-два тя казваше нещо от рода на: „Искам да съм с теб по цял ден, но ме чака работа“. Той разбираше намека и сядаше пред някой компютър да снове из Мрежата. Агентът му Нейт се обаждаше непрекъснато, оставяше съобщения и питаше дали Джеръми има идеи за бъдеща история, „понеже сделката с телевизията още не е зачеркната“. Като повечето агенти Нейт беше оптимист по неволя. Джеръми отговаряше, че той пръв ще научи плановете му. Не беше измислил история; не бе написал дори статия, откакто заживя на юг. Случващото се му отвличаше вниманието.

Поне така се оправдаваше. Всъщност му хрумнаха няколко идеи, но нищо не излезе от тях. Седнеше ли да пише, мозъкът му сякаш се превръщаше в желе, а пръстите му се вдървяваха. Написваше едно-две изречения, препрочиташе ги критично петнайсетина минути и ги изтриваше. По цели дни пишеше и триеше и накрая не оставаше нито ред. Понякога се чудеше защо клавиатурата го е намразила, но махваше с ръка, защото по-важни неща заемаха мислите му.

Лекси например. И сватбата. И бебето. И разбира се, ергенското парти. Алвин настояваше да уточнят датата още откакто Джеръми бе заминал, но всичко зависеше от управата на парка. Въпреки настойчивото напомняне на Лекси, Джеръми не успяваше да се свърже с някого, който да му помогне. В крайна сметка реши да не отлага повече и каза на Алвин да насрочи партито за последния уикенд на април. Алвин отговори с развълнуван кикот и обещание да организира паметна вечер.

Едва ли щеше да се затрудни. Колкото и да… свикваше с Бун Крийк, градчето не беше Ню Йорк. Измъчваше го носталгия. От самото начало разбираше, естествено, че няма да му е лесно да се приспособи, но все още се удивляваше от липсата на възможности да запълниш свободното си време. В Ню Йорк излизаше от апартамента и след две пресечки влизаше в киносалон с богат избор от филми — от нашумял екшън до артистично френско кино. В Бун Крийк нямаше кино, а най-близкото, във Вашингтон, беше само с три салона, в единия от които целогодишно излъчваха анимационни филми на „Дисни“. В Ню Йорк винаги имаше изобилие от ресторанти с всякаква кухня за всякакво настроение — виетнамска, италианска, гръцка, етиопска; в Бун Крийк изборът се свеждаше до пица в картонена кутия или домашна кухня в „Недс Дайнър“, където всичко беше пържено и въздухът бе наситен с толкова мазнина, че се налагаше да си бършеш челото с платнена салфетка, преди да излезеш. Веднъж чу хората зад тезгяха да обсъждат как се препържва свинската сланина за по-богат вкус и с колко мас и масло е редно да се заливат зеленчуците. Кой друг, ако не южняк ще измисли нездравословно зеленчуково ястие?