Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 19

Разбира се, тези съображения не се отнасяха до него и Лекси и Джеръми усети как се възгордява от този факт. Те не бяха типичните бъдещи родители поради простата причина, че бременността не беше планирана. Когато се случи, не мислеха за „малкото си подобие“, а и то не беше логичната следваща стъпка във връзката им, понеже реално погледнато, все още нямаха кой знае каква връзка. Не, тяхното дете бе заченато в красота и нежност, без егоистичните подбуди на другите родители. Което означаваше, че с Лекси са по-безкористни и в дългосрочна перспектива тази безкористност ще предостави на детето им предимство по отношение на приема в Харвард.

— Добре ли си? — попита го Лекси. — Умислен си, откакто си тръгнахме от „Хърбс“.

Наближаваше десет и тя и Джеръми бяха в дома й — малко старо бунгало край горичка от вековни борове. Отвъд прозореца вятърът люлееше върховете на дърветата; лунната светлина посребряваше игличките. Лекси се сгуши на канапето до него. Малка свещичка мъждукаше върху ниската масичка и осветяваше подноса с остатъците от храната, която Дорис им беше приготвила.

— Мислех за бебето — каза Джеръми.

— Така ли? — наклони глава тя.

— Да. Защо? Мислиш, че не се сещам за него?

— Не. Просто ми се стори, че изключи, когато с Дорис заговорихме за нея. И какво си мислеше?

Той я прегърна по-здраво и реши, че е по-добре да не споменава думата „егоизъм“.

— Мислех колко щастливо е бебето, че си има майка като теб.

Тя се усмихна и после го погледна съсредоточено.

— Надявам се дъщеря ни да има като твоите трапчинки.

— Харесваш трапчинките ми?

— Обожавам ги. Но се надявам да наследи моите очи.

— Какво им е на моите?

— Нищо им няма.

— Но твоите са по-хубави? Ако искаш да знаеш, мама обожава очите ми.

— Аз също. Неустоими са. Но не искам дъщеря ни да има изкусителни очи. Та тя ще е бебенце!

Той се засмя.

— Какво друго искаш?

Лекси се втренчи замислено в него.

— Искам да има коса като моята. И нос и брадичка като моите. — Затъкна кичур коса зад ухото си. — И чело като моето.

— Дори чело като твоето?

Тя кимна.

— Между веждите ти има бръчка.

Той я опипа разсеяно с пръст, сякаш не е подозирал за съществуването й.

— Защото се мръщя. — Показа й. — Виждаш ли? Изразява дълбоко съсредоточаване. Размисъл. Не искаш ли дъщеря ти да умее да мисли?

— А ти искаш ли дъщеря ти да има бръчки?

— Хмм… не. Но според теб излиза, че имам само една нищо и никаква трапчинка.

— Какво ще кажеш да вземе и ушите ти?

— Ушите? Никой не обръща внимание на ушите.

— Мисля, че ушите ти са много сладки.

— Така ли?

— Ушите ти са съвършени. Най-съвършените уши на света. Чувала съм хората да говорят колко са прекрасни ушите ти.