Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 15

— Аха — отвърна замислено той и се зарече да не прибързва със заключенията. Този свят просто е различен, напомни си. Какво от това, че никой от досегашните му познати не играе бинго?

Забелязала изражението му, Лекси се засмя.

— Не виждаш ли колко коли има? Никой не идваше на събранията, докато не започнаха да играят бинго. Има награди и прочее.

— Нека позная. Идеята е на кмета Джъркин?

— Разбира се — засмя се Лекси.

Кметът Джъркин седеше в дъното на помещението, приклещен между две маси, събрани една до друга. От двете му страни се бяха настанили двама членове на градския съвет — съсухрен адвокат и закръглен лекар. До ъгъла на масата седеше Джед, скръстил ръце и сбърчил вежди. Лицето на огромния мъж (по-грамаден Джеръми не беше виждал) беше почти изцяло скрито от брада и чорлава гъста коса, които му придаваха вид на мамут. Уместно сравнение впрочем, защото освен собственик на „Грийнлийв Котиджис“ — единствения „хотел“ в града — Джед беше и местният препаратор. Цяла седмица Джеръми бе делил стая в „Грийнлийв“ с препарирани версии на знайни и незнайни създания, обитаващи тази част на света.

Останалите в помещението стояха прави, скупчени край масите, където трескаво попълваха картончетата за бинго. Джъркин говореше по микрофона сред пелена от цигарен дим, която се стелеше като мъгла въпреки въртящите се вентилатори, провесени от тавана. Повечето присъстващи носеха гащеризони, карирани ризи и шапки с огромни козирки. Джеръми си помисли, че са си избрали дрехите от един и същи кош в магазина за втора употреба. Облечен в черно от главата до петите — предпочитаният стил на нюйоркчани — внезапно се почувства като Джони Кеш, припяващ кънтри върху подиума на местен панаир.

Въоръжен с микрофона, кметът едва надвикваше гълчавата:

— Б-11… Н-26…

При всяко ново число тълпата ставаше по-шумна. Онези, които не бяха успели да се доберат до маса, използваха за подложка первазите и стените. Сервираха им бухти от царевично брашно, сякаш устремилите се дръзко към победата се нуждаят от нещо мазничко за успокоение на нервите. Лекси и Джеръми си запроправяха път през множеството и зърнаха Дорис да пълни нови кошнички с бухти. В ъгъла Рейчъл — съблазнителната сервитьорка в ресторанта — отпъждаше с ръка цигарения дим. За разлика от Ню Йорк Бун Крийк не гледаше с лошо око на пушенето — всъщност тук цигарите очевидно бяха по-популярни дори от бингото.

— Сватбени звънчета ли чувам? — пропя кметът в микрофона.

Ненадейно изреждането на числа секна и само пърпоренето на вентилаторите нарушаваше възцарилата се тишина. Всички лица в ресторанта се извърнаха към Лекси и Джеръми. През целия си живот Джеръми не беше виждал толкова много цигари, увиснали между нечии устни. После, спомнил си какво правят хората тук, кимна и махна с ръка.

Всички закимаха и му помахаха.

— Направете път… — чу се настойчивият глас на Дорис.

Хората се сместиха да й освободят място и Дорис се появи пред тях. Веднага протегна ръце и прегърна Лекси.

Пусна я, огледа я от главата до петите, погледна към Джеръми и после пак към Лекси. Джеръми усети как всички наоколо правят същото, сякаш участват в семейната среща. Всъщност предвид няколкото педи разстояние, което ги делеше, това не беше далеч от истината.