Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 13

Сключи ръце зад тила си и се усмихна доволно. Тя щеше да обикне истинското му аз. Щеше, нали?

Намръщи се ненадейно, питайки се дали Лекси знае какво я очаква. Внезапно реши, че да опознае истинското му аз може би не е чак толкова блестяща перспектива. Не беше зъл негодник, но като всички хора имаше… чудатости, с които тя едва ли щеше да свикне бързо. Щеше да разбере например, че винаги оставя тоалетната чиния вдигната. Откакто се помнеше, правеше така, но дали тя щеше да се подразни? Спомни си, че това се оказа голям проблем за една от бившите му приятелки. И какво щеше да си помисли, когато научи, че като цяло се интересува повече от класирането на „Никс“, отколкото от сушите в Африка? Или че — стига да не предизвиква негодуванието на околните — понякога хапва храна, паднала на земята? Това беше истинското му аз, но ако тя не го хареса? Ако намира странностите му за непростими недостатъци? Ако…

— За какво мислиш? — сепна го гласът на Лекси. — Изглеждаш все едно си глътнал буболечка.

Видя, че го наблюдава напрегнато.

— Нали знаеш, че не съм съвършен?

— Моля?

— Предупреждавам те овреме, че имам недостатъци.

Тя се усмихна.

— Нима? Аз пък смятах, че ходиш по вода.

— Не се шегувам. Искам да знаеш какво те чака. Преди да се оженим.

— За да ми дадеш шанс да се откажа?

— Именно… Имам странности.

— Например?

Той се замисли и накрая реши, че е най-добре да започне по-полека.

— Оставям водата пусната, когато си мия зъбите. Не знам защо, просто навик. Не съм сигурен дали мога да го променя.

Стараейки се да изглежда сериозна, тя кимна.

— Това ще го понеса.

— Понякога отварям вратата на хладилника и се застоявам дълго пред него, докато реша какво ми се яде. Знам, че студеният въздух излиза, но не мога да го преодолея. Такъв съм си.

Тя кимна.

— Разбирам. Нещо друго?

Той сви рамене.

— Не ям счупени бисквитки. Ако в пакетчето са останали само натрошени, го изхвърлям. Знам, че е прахосничество, но винаги съм си бил такъв. Вкусът им е различен.

— Ммм… — каза тя. — Трудно ще ми бъде, но ще го преживея.

Джеръми сви устни, питайки се дали да спомене тоалетната седалка. От опит знаеше, че е чувствителна тема за някои жени, и реши засега да я подмине.

— Ще го преглътнеш ли?

— Налага се.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Ами ако ти кажа, че си режа ноктите в леглото?

— Не прекалявай, драги!

Той се усмихна и я прегърна.

— Обичаш ме, въпреки че не съм съвършен?

— Разбира се.

Удивително, помисли си той.

Двамата наближиха Бун Крийк точно когато подранилите звезди замъждукаха по небосклона. Първата мисъл, споходила Джеръми, беше, че мястото не се е променило никак. Не се изненада. Тук времето сякаш бе спряло преди сто години. Или преди триста. Откакто потеглиха от летище „Рали“, гледката от двете страни на магистралата напомняше безкрайна версия на филм за Дивия запад — порутени ферми и хамбари за тютюн, запустели поля, рехави горички… миля след миля. Прекосяваха, разбира се, по някой град, но дори градовете изглеждаха еднакви.

Но пък Лекси беше до него и това разведряваше картината. Тя беше в добро настроение през целия ден и когато наближиха дома й — не, поправи се той мислено, нашия дом — се развесели още повече. Няколко часа обсъждаха случилото се в Ню Йорк, но по лицето й се изписа истинско задоволство, щом прекосиха река Памлико.