Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 62

— Мисля, че да — каза маа Пекване.

Маа Рамотсве взе молива и прокара няколко черти по попивателната. Като ги погледна по-внимателно, видя, че е нарисувала кола.

Тя погледна маа Пекване.

— Искате да ви кажа какво да направите ли? — попита. — Това ли искате?

Маа Пекване сякаш се замисли.

— Не — отвърна тя. — Не това искам. Реших какво искам да направя.

— А то е?

— Искам да върна колата. Искам да я върна на собственика й.

Маа Рамотсве се напрегна.

— В полицията ли искате да отидете? Искате да съобщите за своя съпруг ли?

— Не. Не искам това. Искам просто колата да се върне при собственика си, без полицията да узнае. Искам Господ да знае, че колата е върната на този, на когото принадлежи.

Маа Рамотсве се втренчи в своята клиентка. Трябваше да се съгласи, че това беше съвсем разумно желание. Ако колата бъде върната на собственика, съвестта на маа Пекване ще бъде чиста, а в същото време тя ще запази съпруга си. Като помисли човек, това се оказваше чудесен начин да се справиш с трудна ситуация.

— Но защо идвате при мен по този въпрос? — попита маа Рамотсве. — Как мога аз да ви помогна?

Маа Пекване отговори без колебание.

— Искам да разберете на кого принадлежи тази кола — каза тя. — А след това да я откраднете от съпруга ми и да я върнете на законния й собственик. Това е всичко, което искам от вас.

По-късно същата вечер, докато караше към къщи белия си микробус, маа Рамотсве си рече, че в никакъв случай не трябваше да се съгласява да помогне на маа Пекване. Ала се съгласи и сега беше ангажирана с този случай. Все пак това нямаше да е проста работа — освен ако, разбира се, не отидеше в полицията, което тя категорично не можеше да направи. Може би маа Пекване заслужаваше да го арестуват, но нейната клиентка я помоли това да не се случва, а тя трябваше да бъде лоялна преди всичко към клиентите си. Трябваше да се намери някакъв друг начин.

Същата вечер, след като вечеря пилешко и тиква, Маа Рамотсве телефонира на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Откъде идват крадените мерцедеси? — попита тя.

— От другата страна на границата — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Крадат ги в Южна Африка, докарват ги тук, пребоядисват ги, заличават номера на двигателя и после ги продават евтино или ги изпращат в Замбия. Аз знам кой прави всичко това, между другото. Всички знаем.

— Аз не искам да знам — каза маа Рамотсве. — Искам да разбера обаче как човек може да познае колата, след като е направено всичко това.

Господин Дж. Л. Б. Матекони замълча за момент.

— Трябва да знаеш къде да гледаш — каза той. — Обикновено има още един сериен номер — на шасито или под капака. Ако си знаеш работата, лесно ще го откриеш.

— Ти си знаеш работата — каза маа Рамотсве. — Можеш ли да ми помогнеш?

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна. Той не обичаше крадените коли. Предпочиташе да няма нищо общо с тях, но за това го молеше маа Рамотсве и той можеше да даде само един отговор.

— Кажи ми кога и къде — рече накрая.

Следващата вечер те влязоха в градината на семейство Пекване, след като маа Пекване обеща, че в уговореното време ще се погрижи кучетата да са вътре, а мъжът й да е зает с вкусната вечеря, която щеше да му приготви. Така че нямаше какво да попречи на господин Дж. Л. Б. Матекони да пропълзи под мерцедеса и да огледа с фенерчето си шасито на колата. Маа Рамотсве предложи също да се вмъкне под колата, но господин Дж. Л. Б. Матекони се съмняваше, че ще успее да се натика, и отклони предложението й. Десет минути по-късно той разполагаше със серийния номер, записан на едно листче, и двамата се измъкнаха от двора на Пекване и отидоха до белия микробус, паркиран малко по-нататък по пътя.