Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 110

— Ела тук — извика жената на знахаря. — Ела.

Момчето тръгна към тях с приковани в земята очи. То имаше белег на ръката под лакътя, широк белег, и маа Рамотсве веднага разбра какво го е причинило. Беше от удар с камшик.

Тя се протегна и сложи ръка на рамото му.

— Как се казваш? — попита го нежно. — Ти ли си синът на учителя от Катсана?

Момчето потръпна, но видя загрижеността в очите й и отговори:

— Аз съм. Сега работя тук. Тези хора ме карат да се грижа за добитъка им.

— Този човек ли те удари? — прошепна маа Рамотсве. — Той ли беше?

— Удря ме непрекъснато — каза момчето. — Каза, че ако избягам, той ще ме намери в пустошта и ще намушка тялото ми с изострен кол.

— Сега си в безопасност — каза маа Рамотсве. — Идваш с мен. Веднага. Просто върви пред мен. Аз ще се погрижа за теб.

Момчето хвърли поглед към базарвите и тръгна към микробуса.

— Влез вътре — каза маа Рамотсве. — След малко ще дойда и аз.

Тя го настани на мястото до шофьора и затвори вратата.

Жената на знахаря извика:

— Почакайте няколко минути. Искам да поговоря с тези хора за добитъка. След това можем да тръгваме.

Маа Рамотсве обиколи колата до вратата на шофьора, отвори я и влезе вътре.

— Почакайте — отново извика жената. — Няма да се забавя.

Маа Рамотсве се наведе напред и запали двигателя. След това превключи на скорост, завъртя кормилото и настъпи педала на газта. Жената отново извика и се затича след микробуса, но облакът прах, който той вдигна, скоро я заслепи и тя се спъна и падна.

Маа Рамотсве се обърна към момчето, което изглеждаше уплашено и объркано до нея.

— Ще те закарам у дома — каза му тя. — Това ще бъде дълго пътуване и мисля, че много скоро ще трябва да спрем някъде за през нощта. Но на сутринта отново ще тръгнем и тогава вече няма да остава толкова много.

След около час тя спря микробуса покрай едно пресъхнало речно корито. Те бяха напълно сами, нямаше дори огън от някой далечен обор, който да разпръсква мрака на нощта. Само светлината на звездите падаше върху тях — разредена сребърна светлина, падаща върху спящата фигура на момчето, увито в един чувал, който тя носеше в задната част на микробуса, сложило глава на рамото й и дишащо равномерно, отпуснало спокойно ръка в нейните, и върху маа Рамотсве, с отворени очи, загледана нагоре в нощното небе, докато абсолютната му необятност не я потопи нежно в съня.

На следващия ден в село Катсана директорът на училището погледна през прозореца на къщата си и видя да се приближава бял микробус. Видя как жената излезе и погледна към вратата му, а детето… Имаше нещо в това дете… Дали тя беше родител, който води за нещо детето си при него?

Той излезе навън и я видя при ниската ограда на двора си.

— Вие ли сте учителят, раа?

— Аз съм, маа. Мога ли да направя нещо за вас?

Тя се обърна към микробуса и махна с ръка на детето вътре.

Вратата се отвори и оттам излезе синът му. Учителят извика и се затича към него, после изведнъж спря и се обърна към маа Рамотсве сякаш за потвърждение. Тя кимна и той отново се затича, почти препъвайки се, понеже едната му невързана обувка се изхлузи, сграбчи сина си и го прегърна, викайки като обезумял нещо несвързано, сякаш искаше цялото село и целият свят да чуят радостта му.