Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 109

— Но момчето не е мъртво — каза жената. — То е в обора, в който го заведе мъжът ми. Работи там. Още е живо.

Маа Рамотсве отвори вратата пред жената и я затвори зад нея. След това отиде до вратата на шофьора, отвори я и се настани на седалката. Тя бе станала много гореща от слънцето — толкова гореща, че я опари през плата на роклята й, но такава болка сега нямаше значение. Единствено важно беше да направят това пътуване, което според жената щеше да им отнеме четири часа. Сега беше един часът. Щяха да стигнат там тъкмо преди залез и можеха да тръгнат обратно веднага. Ако трябваше да спрат някъде през нощта, понеже пътят бе много лош, можеха да спят отзад в микробуса. Важното беше да вземе момчето.

Пътуваха в мълчание. Другата жена се опита да я заговори, но маа Рамотсве не й обърна внимание. Нямаше какво да каже на тази жена; нищо, което да искаше да й каже.

— Не сте добра жена — каза накрая жената на знахаря. Не говорите с мен. Аз се опитвам да ви заговоря, но вие не ми обръщате внимание. Мислите, че сте по-добра от мен, нали?

Маа Рамотсве се обърна към нея.

— Единствената причина, поради която ми показвате къде е това момче, е, че се страхувате — каза тя. — Не го правите, защото искате то да се върне при родителите си. Не ви е грижа за това, нали така? Вие сте лоша жена и аз ви предупреждавам, че ако полицията научи, че вие и мъжът ви продължавате да се занимавате с магия, ще дойде и ще ви отведе в затвора. А ако те не го направят, аз имам приятели в Габороне, които ще дойдат и ще го направят вместо тях. Разбирате ли какво казвам?

Часовете минаваха. Това беше трудно пътуване през открито поле по съвсем гол път, докато накрая в далечината видяха краварник и група дървета около няколко бараки.

— Това е оборът — каза жената. — Тук има двама базарва, мъж и жена, и момчето, което работи при тях.

— Как го пазите? — попита маа Рамотсве. — Откъде знаете, че той няма да се опита да избяга?

— Огледайте се — каза жената. — Виждате колко е изолирано това място. Базарвите ще го уловят, преди да стигне далеч.

Нещо друго хрумна на маа Рамотсве. Костта — ако момчето беше още живо, тогава откъде е дошла костта?

— Един човек в Габороне е купил кост от мъжа ви — каза тя. — Откъде я взехте?

Жената я изгледа презрително и каза:

— Всеки може да си купи кости в Йоханесбург. Не знаехте ли това? Не са скъпи.

Двамата базарва ядяха груба овесена каша, седнали на камъните пред една от колибите. Те бяха дребни, съсухрени хора, с големи очи на ловци, и гледаха към новодошлите. После мъжът се изправи и поздрави жената на знахаря.

— Наред ли е добитъкът? — попита тя рязко.

Мъжът издаде странен, цъкащ звук с езика си.

— Наред — каза той. — Не са мъртви. Онази крава там дава много мляко.

Думите бяха на езика сетсуана, но човек трябваше да се напряга, за да ги разбере. Това беше човек, който говореше с цъканията и подсвирванията на Калахари.

— Къде е момчето? — попита жената.

— От онази страна — отговори мъжът. — Виж.

И тогава те видяха момчето, което стоеше до един храст и ги гледаше неспокойно. Прашно малко момче в скъсани панталони и с пръчка в ръка.