Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 112

Той дойде малко след четири, карайки своя син сервизен пикап с надписа „ТЛОКВЕНГ РОУД СПИЙДИ МОТОРС“, изписан с боя от едната му страна. Носеше гащеризона си на монтьор, който беше безупречно чист и изгладен. Тя му показа къде е белият микробус, паркиран край къщата, и той извади един голям крик от задната част на камиона си.

— Ще ти направя чай — каза тя. — Можеш да го изпиеш, докато оглеждаш колата.

Тя го наблюдаваше от прозореца. Видя го да отваря капака на двигателя и да почуква тук и там различни части. После седна зад волана и запали мотора, който изкашля и изпращя, а накрая загасна. Тя го наблюдаваше как махна нещо от двигателя — голяма част, от която се подаваха жици и маркучи. Може би това беше сърцето на колата; нейното вярно сърце, толкова постоянно и сигурно, но сега изглеждаше толкова уязвимо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се движеше напред-назад между микробуса и своя камион. Тя изнесе две чаши чай, а после и трета, понеже следобедът беше горещ. След това маа Рамотсве влезе в кухнята и сложи зеленчуците в една тенджера, а после поля растенията, които стояха на перваза на задния прозорец. Наближаваше залез-слънце и небето беше покрито със злато. Това беше любимият й момент от деня, когато птиците започваха да се гмуркат и да пикират във въздуха, а нощните насекоми запяваха. В тази нежна светлина добитъкът се прибираше, а огньовете пред колибите пукаха и се разгаряха за готвенето на вечерята.

Тя излезе да види дали господин Дж. Л. Б. Матекони се нуждаеше от допълнителна светлина. Той стоеше до белия микробус, триейки ръцете си в един парцал.

— Сега всичко трябва да е наред — каза той. — Настроих двигателя и той върви гладко. Като пчела.

Тя плесна с ръце от удоволствие.

— Мислех, че ще трябва да го изхвърлиш — каза тя.

— Казах ти, че всичко може да бъде поправено — засмя се той. — Дори един стар микробус.

Той я последва вътре. Тя му сипа бира и отидоха да седнат на любимото й място — на верандата, близо до бугенвилиите. В една съседна къща недалеч свиреше музика, настойчивите традиционни ритми на градската музика.

Слънцето залезе и стана тъмно. Той седеше до нея в приятния мрак и слушаха доволно звуците на Африка, която се успокояваше за нощта. Някъде лаеше куче; двигател на кола изръмжа и след това заглъхна; появи се лек вятър, топъл прашен вятър, който носеше аромата на храстите.

Той я погледна в мрака, тази жена, която беше всичко за него — майка, Африка, мъдрост, разбиране, вкусни неща за ядене, тикви, кокошки, миризмата на топлия дъх на животните, бялото небе над безкрайната, безкрайна пустош и жирафът, който плаче, давайки сълзите си на жените, за да намажат с тях кошниците си; о Ботсуана, моята страна, моят дом.