Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 104

Тя се качи в микробуса и се върна до центъра на града. Единият д-р Комоти беше казал, че има лекарски кабинет в града близо до железопътната гара, и тя реши да го погледне. Не че медната табела, ако изобщо имаше такава, щеше да й разкрие кой знае какво.

Тя познаваше слабо гарата. Обичаше да идва тук, защото това място й напомняше за едновремешната Африка, за времето, когато никак не бе удобно да се пътува в претъпканите влакове, за бавното преминаване през просторни равнини, за захарната тръстика, която дъвчеш, за да минава времето, за сърцевината на тръстиката, която плюеш през отворените прозорци. Тук все още човек можеше да види тази Африка, или част от нея — тук, където влаковете, пристигащи от Кейптаун, бавно минаваха покрай перона и продължаваха на север през Ботсуана към Булавайо; тук, където в индийските магазини до гарата все още се продаваха евтини одеяла и мъжки шапки с ярки пера, забучени в периферията им.

Маа Рамотсве не искаше Африка да се променя. Тя не искаше хората в страната й да станат като всички останали — бездушни, себични, забравили какво значи да си африканец или дори по-лошо: срамуващи се от Африка. Тя никога нямаше да бъде нищо друго, освен африканка, дори ако някой дойдеше при нея и й кажеше: „Ето едно хапче, последна дума на науката. Вземи го и то ще те превърне в американка.“ Тя щеше да откаже. Никога. Не, благодаря.

Тя паркира пред гарата и излезе. Наоколо гъмжеше от хора: жени, които продаваха варена царевица и сладки сокове; мъже, които говореха шумно с приятелите си; едно семейство, което пътуваше с мукавени куфари и одеяло, в което беше завързана част от багажа им. Някакво дете, което буташе импровизирана играчка — кола от извита тел, се блъсна в маа Рамотсве и избяга, без да се извини, уплашено, че ще му се скарат.

Тя се приближи до една продавачка и й заговори на сетсуана.

— Добре ли сте днес, маа? — попита любезно.

— Аз съм добре, а вие как сте?

— Добре съм, и спах много добре.

— Добре.

След като поздравите свършиха, тя каза:

— Хората ми казаха, че тук имало добър лекар. Казвал се доктор Комоти. Знаете ли къде се намира?

Жената кимна.

— Много хора ходят при него. Кабинетът му е ей там — точно където онзи бял човек току-що паркира пикапа си. Там се намира.

Маа Рамотсве благодари на жената и си купи кочан варена царевица. После, борейки се с него, докато вървеше, тя пресече прашния площад и стигна до разнебитената постройка с ламаринен покрив, където се намираше кабинетът на д-р Комоти.

За нейна изненада вратата не беше заключена и когато я бутна, тя видя една жена, застанала право пред нея.

— Съжалявам, докторът го няма — каза жената малко раздразнено. — Аз съм сестрата. Можете да намерите доктора в понеделник следобед.

— Така ли! — каза маа Рамотсве. — Сигурно е тъжно човек да разтребва в петък вечер, когато всички излизат.