Читать «Да, ще се срещнем край реката» онлайн - страница 4
Рей Бредбъри
…И накрая собственото му магазинче — топло, тъмно, кафяво, уютно, ухаещо като бърлогата на мечка-пушач… изпълнено с влажните аромати на цели фамилии разнокалибрени пури, вносни цигари, енфие, чакащо само да бъде смръкнато и да взриви въздуха…
Махнеш ли всичко това, оставаш без нищо. Да де, постройките са си тук. Всеки може да скове няколко дъски на кръст и да нарисува табела, обясняваща какво има вътре. Но именно хората вътре са онова, което има значение.
Ханк изплува от собствените си дълги мисли.
— Тъжно ми е. Искам да накарам всички отново да си отворят магазините и да видя кой какво прави вътре. Защо не съм се заглеждал през всички тези години? Дявол да го вземе. Какво ти се струпа на главата, Ханк Съмърс. Има друг Оук Лейн нагоре или надолу по пътя и хората се занимават със същото, с което и тук. Където и да се озова, следващия път ще се оглеждам повече, кълна се в Бог. Сбогом, Чарли.
— Върви по дяволите с това сбогом.
— Добре де, лека нощ тогава.
И Ханк си отиде, и Чарли се прибра у дома, и Клара го чакаше на вратата с чаша ледена вода.
— Да поседнем малко навън?
— Като всички останали ли? Защо не?
Седнаха на тъмната веранда в дървената люлка на вериги и се загледаха как шосето пламва и угасва, пламва и угасва с пристигащите предни фарове и отдалечаващите се гневни червени светлинки, подобни на въглени от огромен мангал, пръснат в полята.
Чарли бавно отпиваше от водата и си мислеше. Навремето не можеше да видиш как умират пътища. Да, усещаш как пътят постепенно угасва, когато лежиш нощем в леглото си, може би усещаш някакъв намек, някакво побутване, някакво предчувствие, че пътят си отива. Но са нужни години и години, за да се превърне в прашен призрак и вместо него да оживее друг. Такива бяха нещата — пристигаха бавно и си отиваха бавно. Винаги е било така.
Било е. Вече не. Сега всичко завършва за няколко часа.
Сепна се.
Затърси в себе си и откри нещо ново.
— Вече не съм бесен.
— Добре — каза жена му.
Полюляха се малко, две половинки на едно цяло.
— Господи, известно време място не си намирах.
— Спомням си — каза тя.
— А сега си мисля, ами… — Гласът му бе съвсем тих, сякаш говореше преди всичко на себе си. — Милиони коли минават оттук всяка година. Харесва ни или не ни харесва, но пътят просто не е достатъчно широк, забавяме света с това старо шосе и градче. Светът казва, че иска да продължава. И ето че на един изстрел разстояние ще минават не един, а два милиона коли, тръгнали да вършат онова, което им се струва важно. Все тая дали е наистина важно, или не — хората си
