Читать «Да, ще се срещнем край реката» онлайн

Рей Бредбъри

Да, ще се срещнем край реката

В девет без една трябваше да върне дървения индианец в тютюневия мрак и да завърти ключа в ключалката. Но той се бавеше — толкова много изгубени мъже минаваха наблизо, без определена цел и посока. Някои случайно плъзгаха погледи по племенните пури в техните спретнати кафяви кутии, после вдигаха очи, изненадани от това къде се намират, и казваха уклончиво:

— Добра вечер, Чарли.

— Добра да е — отвръщаше Чарли Мур.

Някои си тръгваха с празни ръце, други пъхаха в уста евтина пура, без да я палят.

И тъй, стана девет и половина вечерта, когато Чарли Мур в крайна сметка докосна лакътя на дървения индианец, сякаш не искаше да нарушава покоя на приятел. Внимателно премести дивака вътре, за да влезе в ролята на нощен пазач. В сенките изрязаното лице гледаше сурово и сляпо към вратата.

— Е, вожде, какво виждаш?

Чарли проследи мълчаливия поглед оттатък шосето, минаващо през самия център на живота им.

Като орди скакалци колите се носеха по пътя от Лос Анджелис. На това място раздразнено намаляваха скоростта до трийсет мили в час. Пълзяха към северния край на градчето покрай трийсетината магазини и магазинчета и превърнатите в бензиностанции стари конюшни. После отново вдигаха осемдесет и се понасяха като фурии към Сан Франциско, за да му преподават насилие.

Чарли тихо изсумтя.

Един мъж мина наблизо и го видя да стои до мълчаливия си дървен приятел.

— Последна вечер, а? — подхвърли той и изчезна.

Последна вечер.

Ето. Някой се бе осмелил да го каже на глас.

Чарли се обърна, изгаси лампите, заключи вратата и замръзна на тротоара.

Вдигна поглед като хипнотизиран към старото шосе, което се носеше покрай него с ветрове, миришещи на милиарди отминали години. Ослепителни фарове приближаваха, разсипаха мрака и се отдалечаваха с червени светлинки като ята малки ярки рибки, стрелкащи се в дирите на акули или скитащи китове. Светлинките се смаляваха в далечината и изчезваха сред черните хълмове.

Излезе от унеса си и бавно тръгна през градчето си. Часовникът на клуба отброи десет без четвърт и продължи да отмерва времето, а той продължаваше да върви и бе отначало изумен, а после не чак толкова от факта, че всеки магазин е отворен много след работното време и на всяка врата стои неподвижно мъж или жена — и той самият до неотдавна бе стоял така до храбрия си индианец, прикован на място от така обсъжданото и страховито бъдеще, превърнало се изведнъж в Тук, Сега и Довечера.

Препараторът Фред Фъргюсън, главата на семейството диви сови и паникьосания елен, замръзнал завинаги във витрината му, заговори в мрака.

— Направо да не повярваш, нали?

И продължи, без да очаква отговор:

— Все си мисля — просто не може да бъде. Утре шосето умира и ние умираме с него.

— Е, няма да е чак толкова зле — отвърна Чарли.

Фъргюсън го изгледа смаяно.

— Чакай малко. Нима преди две години не викаше наляво и надясно, искаше да взривяваш градския съвет, да застреляш изпълнителите, да отвлечеш бетонобъркачките и булдозерите, когато започнаха новата магистрала на триста метра западно оттук? Какво искаш да кажеш с това „няма да е чак толкова зле“? Ще бъде, и ти самият го знаеш много добре!