Читать «Да, ще се срещнем край реката» онлайн - страница 5

Чуха часовника на аптеката да отмерва единайсет, после часовникът на клуба отброи единайсет и половина, а в дванайсет двамата лежаха в тъмната спалня и всеки четеше мислите си в тавана.

— Дипломиране.

— Какво?

— Ханк Съмърс го каза, и е съвсем прав. Цялата седмица имам чувството, че завършвам училище. Помня как се чувствах, колко ме беше страх, как бях готов да ревна и как си обещах да живея до последния момент, докато не получа дипломата си — Бог знае какво ме чакаше на следващия ден. Безработица. Депресия. Война. А после денят най-сетне дойде, а аз си бях все още цял, слава Богу, и нещата започваха отначало, играта продължава… и, дявол да го вземе, всичко в крайна сметка бе за добро. Така че това си е ново дипломиране, точно както каза Ханк. И аз съм последният, който ще се съмнява.

— Чуваш ли? — много по-късно каза жена му.

Реката от метал минаваше през градчето — сега по-спокойна, но продължаваща да приижда и да отминава с древната миризма на приливи и черни нефтени морета. И върху тавана над тяхното легло-гроб проблясваха светлинки, сякаш корабчета се носеха нагоре и надолу по течението, а очите им бавно се затваряха и дишането им се сливаше с равномерния тон на приливите и отливите… и накрая заспаха.

Първите лъчи на слънцето завариха половината легло празно.

Клара се надигна разтревожено.

Чарли нямаше навика да излиза толкова рано.

После я уплаши нещо друго. Седна и се заслуша, без да може да определи какво изведнъж я е накарало да се разтрепери. Преди да разбере причината, чу стъпки.

Идваха някъде отдалеч и мина доста време, преди да изкачат стъпалата на верандата. После настъпи тишина. Чу Чарли да стои дълго в гостната.

— Чарли? Къде беше?

Той влезе в полутъмната още стая и седна на леглото до нея.

— Разходих се на миля нагоре по брега и се върнах. Чак до дървените прегради, където започва новата магистрала. Реших, че не ми остава нищо друго, освен да участвам в това проклето нещо.

— Значи шосето е открито?

— Открито и работещо. Не забелязваш ли?

— Да. — Тя бавно се надигна, наклони глава, затвори очи и се заслуша. — Това значи било. Ето какво не ми даваше мира. Старият път. Наистина е мъртъв.

Вслушваха се в тишината отвън. Старото шосе бе пусто и сухо като речно корито в едно странно лято, което нямаше да има край. За една нощ реката наистина се бе изместила и бе променила течението си. Сега единствено дърветата шумоляха на вятъра и птиците започваха да пеят сутрешния си химн точно преди слънцето да надникне иззад хълмовете.

— По-тихо.

Отново се заслушаха.

И ето че някъде далеч, на двеста и петдесет или триста метра оттук през поляната, по-близо до морето, се чуваше старият познат, но сега приглушен звук — реката бе сменила коритото си, но продължаваше и никога нямаше да спре да тече през земите далеч на север и на юг в дрезгавата светлина. А още по-отдалеч се чуваше истинската вода, морето, което сякаш привличаше реката по-близо до себе си…