Читать «Да размахваш умряло пиле» онлайн
Константин Спиров
Константин Спиров
Да размахваш умряло пиле
Стара хакерска песен.
Юлия намери някаква ниша в ъгъла на коридора се сви вътре. Когато стъпките започнаха да се приближават, тя тихичко си прошепна благодарствена молитва. Ясно беше, че е постъпила по единствения възможно правилен начин, най-малкото защото сега вече се чувстваха характерните скърцащи звуци, които можеше да издава само един скелет. Той идваше, идваше за да вземе душата й!
„Хъх, хъх“… Стоновете ставаха все по-истерично високи… „Ако ме забележи — свършена съм“ — тъжно констатира момичето и се притисна още по-плътно до стената. В гърба й се опираха някакви пресъхнали дъски, но беше ясно, че са прекалено стари и изгнили, за да могат да бъдат използвани като оръжие… „На такива места, картечници не се намират по улиците, може това би ми се случило по-нататък… ако доживея“
Един бял кокал бавно излезе от сянката и след няколко секунди можеше спокойно да се види цялото туловище на призрака. Юлия се стараеше да стои неподвижна. „Един кратък звук, един случайно излязъл вопъл от гърдите и…“ Пръстите й инстинктивно се вкопчиха в една тухла и от стената се посипа мазилка. Скелетът се обърна. Девойката седна на земята.
— Ох, Джаки ти ли си — облекчено въздъхна Юлия — само да знаеш, как ме изплаши… За малко да те помисля за…
— Слушай, мое малко цвете… Най малкото е неуважително да ме бъркаш със Еди — той си няма мост на левия горен кътник, а и както вече толкова пъти съм ти обяснявал, подбедрената му кост…
Юлия беше ядосана… не, това би било прекалено меко казано. Юлия беше бясна.
— Слушай, веселяко. Твърде много ми се събра за днес, за да мога да издържа още една лекция по анатомия и физиология на свръхестествените инфантили — заяви тя и очите и убийствено посиняха.
„Морски вълни“, помисли си Джаки, „морски вълни носят кокали“.
— Добре, по-спокойно, момичето ми — чу той гласа си — призоваха ме Поли, Дик и Краш с цел да те измъкна оттук. Но ако не искаш — моля, отивам си.
Юлия разсеяно се огледа. Наоколо вирееше единствено лека жълта светлина, акумулаторните батерии на фенерчето бяха на път да изпеят своята лебедова песен. Намираше се на някакво сравнително по-голямо кръстовище, но за повечето от тунелите, които се отделяха беше напълно ясно, че в тях е по-добре човек да не влиза. Най-накрая насъбра сили и отговори, влагайки в гласа си лека ирония, недостъпна за долавяне от някакъв си призрак.
— Ти самият най-добре знаеш. Дошъл си за да ми помогнеш, вярвам ти че е точно така, но никога не забравяй, че въпреки всичко, ти си само един скелет.
— Не мога да престана да се хиля — тъжно въздъхна Джаки — и все пак, какво искаш от мен. Ще се измъкваме ли?
— Не — отсече Юлия — точно сега, когато съм на път да намеря картата, тази същата, за която, няколко мига преди това, душата ми щяхте да извадите! И сега да си ходя. Сега! Много ви се иска на вас, винаги аз да бъда виновницата за поредния провал. Толкова пъти съм чувала Дик да го мърмори зад гърба ми. И всичко това — в името на моята безопасност, че как иначе? Засега си мълча и не избухвам като вас единствено само от деликатност и може би заради парите, разбира се, но не бива да очаквате това да продължава до безкрай! Все някога и на мен, крехките женски нерви ще започват да изневеряват и тогава аз, като всяко обикновено момиче просто ще започна да крещя… Да, именно, да крещя… Ето така-а-а-а-ееее-айййй!
