Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 132

Тя прекъсна молитвата си, за да го изгледа намръщено за минута. След това въздъхна уморено и седна на леглото му. Седя там няколко секунди, без да се движи или говори.

Юън не можеше да разбере дали събираше мислите си, или се приготвяше да го удари отново. Когато заговори, той се отдръпна от нея, в случай че лудостта отново я обземеше.

– Юън – започна тя така, сякаш думите ѝ тежаха. – През целия ти живот съм се опитвала да ти нося щастие и ме натъжава, че съм се провалила така ужасно.

– Майко…

– Не – каза тя и вдигна ръка, за да го прекъсне. – Остави ме да довърша.

Тя изглеждаше замечтана, сякаш си спомняше детството му. Юън се принуди да я разтърси. Ако си спомнеше много от странстващото му детство, наистина щеше да е в беда.

– За разлика от баща ти или братята ти, знаех защо си толкова необщителен. Винаги съм била наясно. Мислиш ли, че не помня как изглеждаше, когато беше на четири и беше прекалено голям, за да те нося на ръце? Беше свикнал да ме гледаш как държа Брейдън и можех да видя болката в очите ти. – Той отвори уста, за да го отрече, но тя го накара да замълчи, като постави ръка на устните му. – Седях с часове, плачейки, искайки ми се да съм се родила по-голяма, за да мога да те взема на ръце и да те нося както искаш. Но беше прекалено късно. Разби сърцето ми, когато реши, че нямаш нужда от мен и прегръдките ми.

– Това не е вярно – настоя той, въпреки че в сърцето си знаеше, че е истина.

Винаги се чувстваше наранен от това, че сякаш братята му получават всичко, а той бе оставен сам. Точно затова Киърън значеше толкова много за него.

Баща им се бе сближил с Локлан до отлъчването на останалите от тях. Брейдън беше любимец на майка им, а Киърън винаги го бе обичал безумно.

Брейдън винаги беше закачал и тормозил Юън, докато Локлан губеше търпение от всичко, което той казваше или правеше. Само Киърън беше отделил време, за да се сприятелят.

– Да, вярно е – каза майка му. – Всеки път, когато посегнех да те прегърна, ти се напрягаше и веднага се отдръпваше. – Тя го гледаше внимателно. – Не се напрягаш, когато Нора те докосва, Юън. Когато двамата бяхте долу в залата и се карахте, видях начина, по който я гледаше. Нуждата в очите ти, когато тя се протегна към теб.

Юън се вгледа в стената, когато думите ѝ утихнаха, а болката от миналото и бъдещето бушуваше яростно в него.

– Знам, че никога не беше щастлив, докато живееше тук с нас. Баща ти винаги беше груб, всеки път, когато се опитваше така силно да го впечатлиш. Съдеше те сурово, и няма да се извинявам вместо него. Но той те обичаше, Юън. Последните му думи на този свят бяха за теб.

– Защото той смяташе, че не мога да се грижа за себе си.

– Не, той не каза това.

Юън я погледна.

– Той знаеше, че в края на краищата, е бил прекалено настоятелен към всички ви. Беше се старал толкова силно да направи Локлан достатъчно силен, за да бъде леърд, да накара Киърън да носи отговорността за семейството на раменете си. Брейдън да се противопостави на останалите, за да не го прегазите. Баща ви ме накара да намеря Син и да му се реванширам, заради това, което и двамата бяхме причинили на него и на теб… – Юън беше затаил дъх и чакаше. – Искаше му се никога да не ти бе позволявал да чуеш грубите му критики. Съжаляваше за времената, когато те бе ранявал с меча си. За времето, когато ти бе казвал, че го разочароваш. Не си го разочаровал, Юън. Винаги се е гордеел с теб.