Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 131

Юън се задуши, когато чу думите ѝ.

Тя го напускаше.

Ти ѝ каза да го направи.

Да, беше го сторил. Така беше по-добре.

Защо се чувстваше, сякаш коремът и сърцето му бяха разкъсани?

Бори се за нея, проклетнико, бори се!

Но той не можеше. Не можеше да позволи да разкъса клана си.

Родителите на Нора пожелаха бързо и засрамено довиждане на майка му, докато тя напусна залата, без да погледне към него.

Така да бъде.

Беше по-добре без нея.

И все пак мисълта, да се прибере у дома сам, смразяваше кръвта му.

Юън се качи нагоре по стълбите и се върна в леглото. Едва беше легнал, когато братята му нахлуха в стаята и обградиха леглото. И тримата изглеждаха ядосани и готови за битка.

– Може ли аз да съм този, който ще го пребие? – попита Брейдън.

Юън им се намръщи.

– Да ме пребиете за какво?

– Заради глупостта ти – изсъска Син.

Локлан удари Юън по рамото с юмрук. Силно.

Той се намръщи и потърка нараненото място, причинено от брат му.

– Направи го отново и ще ти откъсна ръката.

Локлан го изгледа вбесено.

– Опитай и ще превърна безполезната ти кожа в черга пред огнището. А сега ми кажи, как може да си такъв глупак, и да я оставиш да си отиде?

Изпълнен с гняв, Юън стисна зъби.

– Ти да не си глух? Помниш какво се случи последния път, когато отнех жена от годеника ѝ, нали?

Локлан го прониза с див поглед.

– Раян не е Роби МакДъглас, нито пък е Киърън.

Юън не отговори.

– Отново ни пренебрегва – възмути се Брейдън. – Няма да чуе и дума от това, което казваш.

– Тогава може ли да го убия? – попита Син.

– Не – отвърна Локлан. – Искам тази привилегия.

Брейдън се засмя.

– Просто си ядосан, че тя взе Катарина със себе си, когато тръгна.

Локлан изблъска Брейдън.

– По-добре зарежи този тип нападки. Никога отново не искам да чувам името на тази жена в мое присъствие.

– Вън! – И четиримата мъже подскочиха, когато чуха властния тон на Айлийн МакАлистър. – Оставете брат си на мира, момчета. Не се нуждае от още тормоз от такива като вас.

Те се оттеглиха с неохота. Но изражението на лицето, което всички споделяха, го предупреди, че ще се върнат, за да продължат да му досаждат.

– Благодаря – каза Юън, когато тишината отново изпълни стаята.

Тогава, за негов шок, майка му се приближи до леглото и го удари отстрани през дясното му бедро.

– Това за какво беше? – попита той, неспособен да повярва, че е направила подобно нещо.

– Иска ми се да беше достатъчно малък, за да мога да те напляскам подобаващо.

– Майко, ранен съм.

– Да. От главата до петите.

Той беше слисан. Никога преди не му беше говорила по този начин.

– Какво те е обладало?

– Най-вече гняв. Искам да знам защо остави такава красива девойка да си отиде с онзи безделник. Само ще направи живота ѝ невъзможен и ти го знаеш. Не мога да повярвам, че стори подобно нещо. Духове, пазете ме, но смятах, че съм те огледала по-добре от това, а сега откривам колко съм сгрешила.

Тя се прекръсти и започна да се моли за изгубената му своенравна душа.

Юън остана с отворена уста, неспособен да повярва както на нея, така и на действията ѝ.

– От всички, ти искаш да застана между тях?