Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 129

– Как е той? – попита тя.

– Мисля, че в края на краищата ще живее. Изглежда доста добре. Къде е татко?

– Отвън е, с Раян.

Нора се чувстваше странно. Не беше сигурна какво да прави сега, когато Юън беше отново буден. Толкова беше концентрирана в това той да се оправи, че не беше обмисляла какво ѝ вещае неговото оздравяване.

Сега се замисли.

Щеше ли да я задържи, или да я принуди да се омъжи за Раян?

Сърцето ѝ се сви.

Познавайки го добре, тя не се и съмняваше какво щеше да избере.

Нека бог се смилеше над тях, когато го направеше.

– Къде отиде Нора? – попита Юън, след като огледа тълпата около леглото си.

– Преди малко беше долу – отговори Локлан.

Юън започна да се изправя, за да я потърси, но Син го спря.

– Болен си вече почти две седмици, малки братко. Последното, от което се нуждаеш е да станеш и да вървиш.

– Аз… – той замълча, докато си спомняше всичко, което се беше случило.

Раян… копелето, което не искаше да умре.

Юън се отпусна, когато реалността го застигна.

– През тези дни Нора беше благословия за нас – каза майка му. – Грижеше се за теб като ангел. Винаги бдителна и внимателна.

Юън се обърна към нея, за да види благодарната ѝ усмивка.

– Какво искаш да кажеш?

– Не те е оставяла – обясни Маги.

Юън си спомни начина, по който Нора се бе грижила за него, след като бе ранен. Начинът, по който бе избягала от Раян.

– Искаш ли да я доведа? – попита Брейдън.

Юън поклати глава.

– Предпочитам да донесеш нещо за ядене и след това да ме оставите на мира.

– Сигурно се чувства по-добре – каза Син. – Вече търси уединението си.

Семейството му му отправи добри пожелания и любов и го оставиха сам с Локлан.

Юън погледна брат си, след това към вратата.

– Защо си все още тук?

– Искам да се уверя, че няма да направиш нищо глупаво.

– Като?

– Да се затвориш в себе си, когато долу има красива жена, която те обича.

Юън изсумтя, докато вътрешно сърцето му се свиваше при мисълта да я изгуби.

– Какво знаеш ти?

– Нищо наистина. Никога не съм бил благословен с обичта на жена. Но ако бях, щях да се уверя, че ще я задържа.

Юън изсумтя. За един мъж беше по-лесно да дава съвет, отколкото да го послуша.

Да го посъветва не струваше нищо на Локлан, но ако Юън се вслушаше, резултатът можеше да е катастрофален.

– Да, но на каква цена?

– Какво искаш да кажеш?

– Тя е обещана на друг, Локлан. Мъж, който я обича и който няколко пъти е казал, че няма да я пусне. Кланът му ще започне вражда с нашия, ако му я отнема. Вече причиних една вражда и убих брат си заради такова нещо. Мислиш ли, че искам да убия друг мъж?

– Юън.

– Остави ме! – извика той.

Локлан се напрегна, след което се обърна и излезе.

Вече сам, по-младият брат се остави на мислите му да се отнесат към последните няколко дни с Нора. Към щастието, което бе донесла в мрачния му свят.

Сведе поглед към бродерията, която лежеше на леглото му. Вдигна я и се намръщи. Беше образът на трубадур, който свиреше на лютня с една дама.

Пръстите му трепереха, докато проследяваше картината.

Как можеше да я остави?

– Моля да ме извините, Локлан МакАлистър, но вие не сте моя леърд и господар!