Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 13

Той се намръщи недоверчиво.

– Какво може да направиш?

– Ще бъдеш учуден. Баща ми казва, че това е дарба, която господ ми е дал, за да облекчавам вредите, които причинявам.

Юън се намръщи още повече при думите ѝ, докато сядаше.

– Баща ти винаги ли е толкова суров с теб?

– Не. Той е добър мъж. Просто имам навика да го изваждам от равновесие от време на време.

При тези думи той изсумтя. Изобщо не се съмняваше в това. Жената можеше да изпита търпението дори на самия Йов.

Още щом седна, тя прокара ръце през косата му, масажирайки темето му.

О, това усещане му хареса. Ръцете ѝ бяха топли и нежни, а пръстите ѝ ловко успокояваха болката в главата му, като леко подръпваше косата му. Не мина много преди да открие, че се чувстваше отпочинал и много по-спокоен. Болката бе отпуснала здравата си хватка.

Човек можеше да свикне с това. За първи път долови приятния ѝ аромат. Ухаеше на свеж люляк и топло слънчево време. Това бе миризма също толкова привлекателна, колкото самата дама.

Нора бе красива млада девойка. Воалът ѝ беше паднал подобно на шал върху раменете ѝ, докато се грижеше са него. Дългата ѝ руса коса блестеше ярко, а фигурата ѝ бе достатъчно стройна и чувствена, за да си струва човек да си легне с нея.

Тялото му мигновено реагира при мисълта да застане отгоре ѝ, да усети леко разтворените ѝ устни…

Юън си пое рязко дъх, когато се възбуди против волята си.

– Хайде – каза той, изправяйки се на крака. – Достатъчно. Очаква ни пътуване.

– По-добре ли се чувстваш?

– Да – отвърна пресипнало.

Със сигурност бе така. Но сега друга част от тялото му го болеше.

Прочиствайки гърлото си, той се насочи към малката пътека, която щеше да ги отведе надолу по планината до конюшнята, където държеше коня си. Нора го последва, забелязвайки лекотата, с която се движеше и мъжката грация. Той бе висок и силен, и уверен като всеки мъж. Беше наистина красив, когато не ѝ се зъбеше. Дори с дебелите мустаци, покрили лицето му. Къдравата му черна коса имаше нужда да се среше, и по някаква причина, която не разбираше, тя искаше да му предложи да прокара пръсти през нея, за да разплете заплетените кичури. Юън ѝ напомняше за голяма и тромава мечка с огромно тяло, груб и сърдит тон.

Беше очевидно, че той и думата „финес” бяха пълни непознати и въпреки това имаше нещо в този суров, измъчван мъж, което намираше за омайващо. Запита се дали винаги е бил толкова мрачен. Със сигурност, като младеж е бил весел и безгрижен. Нали?

– Винаги ли си бил толкова голям? – попита го тя.

Той я погледна злобно през рамото си.

– Да. Излязъл съм от утробата на майка си в пълен ръст. Шокът от това за малко да я убие.

Нора се намръщи на чувството му за хумор.

– Винаги ли вървиш толкова бързо? Едва успявам да поддържам крачката ти. Чувствам се като малко дете, което тича след родителите си.

Когато се спъна в няколко камъка, Юън бързо я хвана и ѝ помогна да се изправи. За нейно раздразнение, китките ѝ се отпуснаха върху силните му ръце и тя почувства невероятната сила на тялото му. Той бе като стена от добре оформени мускули. Беше мъж, който караше дъха ѝ да секва и я разгорещяваше. Против волята ѝ, образът на голото му тяло, проснато, приканващо на леглото, мина през ума ѝ. Беше ѝ пределно ясно какво първично мъжко очарование бе скрито под жълтата му риза и прилепнали панталони от тартан.