Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 10

– Никъде няма да ходиш.

– Моля?

– Чу ме. Няма да ти позволя да предприемеш пътуване, на което в най-добрия случай ще те отвлекат, а в най-лошия – ще загинеш.

– Не съм твоя грижа.

– Милейди – отвърна той, а гласът му бе груб и заплашителен. – Моментът, в който си сложила името ми на парче пергамент, посочвайки ме като твой годеник, ти се превърна в моя грижа. Мислиш ли какво би станало, ако се нараниш? Баща ти, който и да е той, ще настоява за главата ми, задето съм позволил да пострадаш. Според твоите думи ние сме обвързани един с друг.

Тя се сви, сякаш не бе помислила чак толкова далеч напред.

– Може и да не повярват – отвърна му с надежда и наклони глава, сякаш току-що се бе убедила в аргументите си. – Все пак не сме се срещали преди. Като се замисля, изобщо не биха повярвали.

– Ще го направят – отвърна той мрачно.

– Откъде знаеш?

– Довери ми се. С моя късмет няма да стане другояче.

Юън отново изръмжа дълбоко. Изглежда тя имаше такъв ефект върху мъжете, когато разговаряха с нея. Въпреки това не разбираше, защо всички толкова се дразнеха край нея.

Нора наблюдаваше как той започна да събира нещата си.

– Какво правиш?

– Приготвям се да те заведа при братята си.

– Защо?

– Защото не може да останеш тук с мен.

Тя постави ръце върху бедрата си.

– Не желая да ме водиш при братята ти. Трябва да отида при леля си.

– В Англия.

– Да.

Юън спря за момент, за да я погледне.

– И кажи ми, моля те, коя е тази безценна леля, при която искаш да те заведа?

Нора се поколеба. Това знание можеше лесно да я нарани повече, отколкото да ѝ помогне. Винаги трябваше да внимава на кого разкрива това – последствията можеше да са наистина потресаващи.

– Ако ти кажа, трябва да се закълнеш в душата си, че никога няма да ме върнеш при баща ми.

– Добре. Заклевам се, в каквато и част от душата си притежавам, че няма да те върна при баща ти.

Тя си пое дълбоко въздух, надявайки се, че той ще удържи на думата си.

– Леля ми е Елеонор Аквитанска2.

Юън се засмя скептично на изказването ѝ. Това вече бяха пълни глупости. Никога не бе чувал нещо по-абсурдно.

Тази жена, която и да бе, беше забележително глупава, за да направи такова грандиозно твърдение.

– Кралица Елеонор от Англия е твоята леля?

– Да.

Девойката със сигурност се бе побъркала. Нищо не можеше да се направи. Твърдението ѝ, че е племенница на кралицата на Англия, беше напълно и изцяло налудничаво.

– Тогава аз съм синът на Уилям Завоевателя3.

– Приятно ми е да се запознаем, Уилям Руфъс4.

Юън прокара ръка през косата си, макар че това, което наистина искаше да направи бе да я стисне за гърлото. Какво щеше да прави с нея? Дори за момент не ѝ вярваше. Ако племенницата на Елеонор Аквитанска бе където и да е било в Шотландия, всички биха разбрали.

– Как е името ти, девойче?

– Елинор. Кръстена съм на леля си, но може да ме наричаш Нора.

– А кланът ти?

– Това няма да ти кажа.

За пръв път Юън разбра част от безсилието, което Локлан бе изпитал, докато се разправяше с Маги през последните дни от враждата с клана МакДъглас. Поне тогава по-големият му брат разполагаше с Брейдън, който се намеси и спаси деня, като укроти момичето. Наоколо нямаше кой да му помогне с тази досада.